Калоян:Краят на рицарите

Цар Калоян(1197-1207)завършил успешно делото на двамата си по-големи братя.В неговото управление България възвърнала принадлежащите си територии и получила международно признание от най-високия трон на Запада-апостолическия престол на папата.
Калоян оглавил държавата в един момент,когато вътрешните противоречия по вина на болярската опозиция били твърде изострени.Отделни български феодали проявили открит стремеж да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели.Това била опасна тенденция,която отслабвала съпротивителните сили на България.Ето защо в първите години от управлението си Калоян се въздържал от стълкновения с Византия.Той се опитал преди всичко да привлече на своя страна непокорните феодали.Един от тях бил Иванко,когото византийският император поставил за управител на Пловдивска област.Първоначално той служел вярно на императора,но постепенно започнал да предприема действия,които показвали,че не желае да бъде византийско протеже.Иванко увеличил войската си,която набрал от българското население,живеещо в неговите владения.Воден от държавнически съображения,цар Калоян потърсил сближение с убиеца на своя брат и сключил съюз за общи действия срещу Византия.
Друг български болярин,който се обявил за независим,бил Добромир Хриз.Той поставил под властта си част от Северна и Средна Македония и избрал за своя резиденция силната крепост Просек.Император Алексий 3-ти Ангел предприел няколко обсади на крепостта,но Добромир Хриз устоял на натиска.Постепенно цар Калоян успял да организира силна антивизантийска коалиция,в която влизали Иванко,Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки.Български войски,подпомогнати от кумански наемници,неколкократно нахлували дълбоко в Тракия.През 1201 г.те успели да превземат силната крепост Констанция,след което обсадили и град Варна.Пред стените на града Калоян изградил внушителна обсадна машина,висока колкото крепостта и широка колкото крепостния ров.На Великден след тридневен щурм градът паднал в български ръце.С това последният опорен пункт на византийците в Северна България бил премахнат.
Византия положила отчаяни усилия да разстрои силната коалиция.Иванко бил заловен с измама и владенията му останали във византийски ръце.Не е ясна съдбата на Добромир Хриз.След 1202 г.името престава да се споменава.По всяка вероятност земите му били поделени между България и Византия.
По същото време в Западна Европа назрявали събития,които щели да се отразят съдбоносно върху положението на Балканския п-ов.През 1202 г.Римската църква организирала Четвъртия кръстоносен поход.Френски,фламандски и италиански рицари започнали да се събират във Венеция,откъдето трябвало да бъдат прекарани с флот до Божи гроб.По настояване на венецианците обаче,рицарите нападнали адриатическия град Зара,който бил разграбен и оплячкосан.След тази първа "услуга",която кръстоносците извършили за Венеция,последвала и втора.Те обещали подкрепа на сваления законен наследник на византийския престол Алексий Ангел(син на Исак 2-ри Ангел),който бил хвърлен в затвора заедно с баща си.Така вместо към Йерусалим,рицарите отправили своя поглед към Константинопол.Пред надвисналата нова опасност византийският император Алексий 3-ти Ангел потърсил мир с цар Калоян.Преди лятото на 1202 г.бил сключен мирен договор,съгласно който в български ръце оставали цяла Северна България,Белградска и Браничевска области,а също и част от Северна Тракия и Македония.Така в началото на 13-ти век България постепенно възстановила своите предишни граници.
Мирът с Византия бил безспорен политически успех за Калоян,но той не решавал въпроса за неговия сувернитет и царска титла.От това се възползвало Унгарското кралство,което в края на 1202 г.окупирало Белградската и Браничевската области под предлог,че българският владетел ги притежава незаконно.Крал Емерих поставил за наместник в тях сръбския жупан Букан и си прикачил титлата "крал на България".Успехът на нашествениците бил краткотраен.Още на следната 1203 г,подпомогнат от кумански наемници,Калоян изгонил унгарците от окупираните области.Решителните му действия за сетен път показали,че България се утвърдила на Балканския п-ов като политическа и военна сила,с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява.
Цар Калоян се проявил не само като добър пълководец,но и като ловък дипломат.Той добре съзнавал,че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание.В противен случай нейните съседи могли да претендират за българските земи под предлог,че владетелят им е незаконен.В края на 12-ти и началото на 13-ти век силата,която се ползвала с неоспорим авторитет в Европа,била Римската църква.Нейн предстоятел бил енергичният папа Инокентий 3-ти,който не скривал намерението си да разпростре своята власт над целия християнски свят и да върне неговото някогашно единство.Надежди за това му давало преди всичко отслабването на Византия,която все по-трудно се справяла с външните си врагове.
Още в края на 1199 г.папата изпратил писмо до цар Калоян,в което му предлагал да признае върховенството на Римската църква.Първоначално българският владетел се отнесъл с недоверие към папското предложение,но не след дълго се убедил в сериозността му.
В отговора на папското писмо Калоян намеква,че всъщност българите много отдавна са търсели контакти с Рим:"И макар моите блаженопочиващи братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до ваша светлост,те все пак не са могли да достигнат до вас поради многото наши неприятели.И ние,опитвайки се по същия начин веднъж,втори и трети път да изпратим до вас пратеници,не успяхме да доведем до успешен край това,което желаехме".
За българския цар сключването на уния с Рим имало преди всичко политическо значение и се налагало от нуждите на момента.В продължение на пет години цар Калоян и Инокентий 3-ти разменяли значителна по обем кореспонденция,в която двете страни уточнявали условията за сключване на унията.Калоян проявил риторично умение,съобразителност и твърдост в защита на поставените искания.Той си служел с доказателства от религиозен характер,привеждал цитати от свещените книги,произведения на отци на църквата и пр.Не на последно място използвал аргументи от историческо естество.В писмата си цар Калоян нееднократно се връщал към историята на България от времето на царете Петър и Самуил,за да докаже правата си върху царската корона.
Още в първото писмо цар Калоян формулира по следния начин основното си искане:"На първо място ние като любим син искаме от нашата майка,Римската църква,царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори.Както намираме записано в нашите книги,един е бил Петър,втори Самуил и други,които са ги предхождали по царуване".
Преговорите с Рим се превърнали в силно оръжие срещу териториалните претенции на Унгарското кралство.В желанието си да спечели на всяка цена Калоян,Инокентий 3-ти убедил унгарския крал да изостави враждебните си намерения спрямо българите.В писмо до него папата писал,че "двамата братя(сиреч Петър и Калоян),произхождащи от рода на предишните царе,започнаха не толкова да вземат,а да възвръщат земята на своите бащи".
По примера на княз Борис,Калоян ловко лавирал и се възползвал от противоречията между Рим и Константинопол.В едно от писмата,с цел да ускори папското решение,той намекнал,че самите византийци му предлагат царска корона в автокефална църква.Такива преговори наистина се състояли през 1203 г.,когато кръстоносците обсадили Константинопол,а Алексий 3-ти Ангел избягал от столицата и потърсил помощта на българите.Цар Калоян обаче правилно преценил,че в момента не се нуждае от признанието на Византия,която станала играчка в ръцете на чужди сили.Интуицията не го излъгала.На 13 април 1204 г.кръстоносците завладели Константинопол и унищожили Византийската империя.Това събитие несъмнено ускорило преговорите за сключване на уния.Най-сетне на 8 ноември в Търново се състоял тържественият акт на коронацията.Специален пратеник на папата-кардинал Лъв,връчил кралска корона,скиптър и знаме на българския владетел и палиум за първосвещеничеството на търновския архиепископ Василий.Рим официално признал титлата "крал" на Калоян и титлата "примас" на българския духовен глава,която според папата била равностойна на патриарх.Белег на държавния сувернитет,извоюван от Калоян,била не само владетелската титла,но и правото,което получил-да сече монети със своя образ.
Досега монети от времето на цар Калоян не са открити.Намерен е само един оловен печат,който на лицевата си страна имал надпис-"Калоян,цар на българите",а на обратната страна е изобразена св.Богородица.
Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от цар Калоян,в която той се задължавал да признае върховенството на Римската църква и да се подчинява на папските решения.Българският владетел обаче по своему схванал титлата,която получил от Рим.Докато папата го наричал навсякъде в писмата си "рекс",т.е.крал,Калоян упорито се титулувал като император,т.е.цар на България.
Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян.Получената титла го издигала в ранг,достоен на останалите европейски крале.С тържествената коронация от 1204 г.била потвърдена още веднъж независимостта на българската държава.Унията охладила завоевателните стремежи на унгарските крале и предпазила на първо време българските земи от действията на кръстоносците.В отношенията си с новия съсед-Латинската империя-цар Калоян смело можел да отстоява своите интереси,тъй като се ползвал от покровителството на Папския Рим.
По същество унията била преди всичко един политически акт,който не предизвикал промени в православните догми и обичаи на българите.Надеждите на папата да наложи католицизма в България останали напразни.Нещо повече,с поведението си цар Калоян дал ясно да се разбере,че той остава верен на православието.По негово време в Търново били пренесени и положени с подобаващата се за това тържественост мощите на двама почитани от българите светци-св.Иларион Мъгленски и св.Михаил Воин от град Потука.
През 1204 г.,когато западните рицари се намирали пред стените на Константинопол,цар Калоян им предложил военна помощ от 100 000-на армия.В замяна на това поискал да го признаят по думите на хрониста Роберт дьо Клари "за цар и господар на неговите земи".Още тогава проличало,че латинците не желаят да сътрудничат с българския владетел.Те отхвърлили полученото предложение,независимо че по това време Калоян бил в усилени преговори с римския папа.
С превземането на Константинопол от латинците през април 1204 г.настъпила значителна промяна в политическата обстановка на Балканския п-ов.Твърде скоро станало ясно,че новите господари съвсем нямали намерение да живеят в мир с българите.Цар Калоян изпратил специално писмо до латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване на мирен договор.Императорът отхвърлил искането и проявил неоснователни претенции към българските земи.
В "Делата на папа Инокентий 3-ти" по повод тези преговори пише следното:"А гореказания Йоаниций или Калоян,цар на българите и власите,отговори,че след като чул за превземането на Константинопол,бил изпратил пратеници и писмо до латинците да сключи мир с тях,но те му отговорили най-надменно,като му казали,че не ще има мир с него,ако не върне земята,принадлежаща на Константинополската империя,в която бил ннахлул с насилие.На това той отговорил,че тази земя той притежава по-справедливо,отколкото те Константинопол.Защото той си възвърнал земята,която неговите деди били загубили,а те са завладели Константинопол,който ни най-малко им принадлежал".
При това развитие на събитията естествен съюзник на България станали самите византийци,които повели борба срещу латинската окупация.В началото на 1205 г.цар Калоян влязъл в договорни отношения с византийската аристокрация в Тракия за обща борба срещу завоевателя.Било решено по даден знак тракийските градове да въстанат и изгонят настанилите се там рицари.Първи сторили това жителите на град Одрин.Съгласно поетите задължения българската войска им се притекла на помощ.В същото време към Одрин се отправил и император Балдуин 1-ви,съпровождан от венецианския вожд Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа.
Във войската на цар Калоян са включени 14 000 кумани.На 13 април Калоян решава да проучи намеренията на рицарите и изпраща леко въоражен кумански отряд,който напада латинците.Рицарите излизат от своя лагер и започват да ги преследват,като привечер се връщат в лагера си с много ранени.Балдуин събира своите военачалници на съвет,на който е решено куманите да не бъдат преследвани.На следващия ден-14 април,Калоян отново изпраща куманска конница.За последвалите събития научаваме от рицаря Жофроа дьо Вилардуен:"Куманите препуснаха към лагера и рицарите се хванаха за оръжията.Граф Луи дьо Блуа не издържа и излезе първи със своя боен отряд и започна да преследва куманите и призова и император Балдуин да го последва.Уви!Колко зле те спазиха това,което бяха решили предната вечер".
Никита Хониат разказва:"Латинските рицари не разбраха колко далеч отидоха в преследването с конете си и че по невнимание се бяха приближили до местата,където бяха приготвени примките,засадите и клопките.Изтощени,те попаднаха на свежи български войници и се намериха сред тях,и рицарите,понеже боят беше ръкопашен,притиснати от множеството българи,падаха от конете,понеже мнозина обкръжаваха едного.Така на тях им бяха прерязани вратовете с коси или бяха одушвани с примки,а конете им бяха посичани.Българите не позволиха на рицарите нито да се разгърнат,нито да избягат.Прочее падна избрана част от латинската войска,падна и граф Луи дьо Блуа.А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия.Оттам,закаран в Търново,беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат".
Последвалите събития Жофроа дьо Вилардуен описва с много тъга:"Които можаха да се спасят,побягнаха,и всички рицари бяха много изплашени и никак не бе чудно,защото те бяха изгубили всичката земя извън Цариград.А цялата земя-и градовете,и замъците-я държеше Йоанис,кралят на България.И правеше всичко по своя воля на земята..."
С нескрита горчивина Роберт дьо Клари възкликва:"Край Одрин погинал цветът на западното рицарство!"
Опитите на папа инокентий 3-ти и братът на Балдуин-Хенрих-да измолят от Калоян освобождението на Балдуин останали напразни.
След внушителната победа край Одрин цар Калоян продължил военните действия срещу Латинската империя.Българските войски нахлули на широк фронт в Македония и Тракия.В техни ръце попаднали градовете Вер,Мъглен и Скопие.
Настъплението разтревожило византийската аристокрация,която се отметнала от съюза си с българите.Първи въстанали пловдивските първенци,ръководени от Алексий Аспиет.Разгневен от предателството,цар Калоян се насочил към Пловдив.Със съдействието на част от населението и главно на еретиците-богомили и павликяни,той влязъл в града и жестоко наказал заговорниците.
За тези събития Георги Акрополит разказва:"И тъй,той(Калоян)сринал до основите му Филипопол,твърде забележителен град,който е разположен край Еврос(Марица)...А населението той вдигнал оттам и го настанил край бреговете на Истър.Той нарекъл селищата им по имената на собствените им разграбени села и градове.Той отмъщавал прочие както казвал за злините,които император Василий извършил спрямо българите.И като казвал,че Василий се наричал "българоубиец",себе си назовавал "ромеубиец".
Събитията в Пловдив по всичко изглежда били част от един по-широк заговор,чиито нишки водели в Търново.Ето защо Калоян се завърнал в българската столица и наказал жестоко заподозрените византийски военнопленници,пребиваващи там.Той излял гнева си и върху пленения латински император,който също участвал в заговора.Никита Хониат пише,че Балдуин бил съсечен,а тялото му било хвърлено в пропастта за храна на хищните птици,гдето умрял на третия ден в страшни мъки.
По повод смъртта на латинския император Георги Акрополит е оставил едно любопитно известие,че главата на Балдуин "подир убиването му служела на варварите(т.е.на Калоян)за чаша,след като била очиистена цялата нейна вътрешност и била покрита с украса".Трудно е да се каже дали твърдението на Акрополит отговаря на истината,или по-скоро представлява една контаминация на известните събития от времето на хан Крум и съдбата на император Никифор 1-ви Геник.
През 1207 г.войната в Тракия пламнала с нова сила.Цар Калоян сключил военен съюз с Никейската империя за съвместна атака на Константинопол.В изпълнение на поетото обещание българските войски нахлули в Южна Тракия и се озовали под стените на Одрин,а един кумански отряд достигнал чак до Константинопол.Обсадата на Одрин продължила дълго време.Калоян бил на път да влезе в града,тъй като на много места крепостта вече била срината.Срещу нея българите действали с 33 големи каменохвъргачни машини.Тъкмо тогава куманите,които помагали на Калоян,решили да се оттеглят.Той снел обсадата,още повече,че се получило известие за смъртта на солунския крал Бонифаций Монфератски.Това събитие дало удобен повод да се нападне Солун.Българите обсадили града и се подготвили за решителен щурм,но в навечерието му цар Калоян станал жертва на поредния болярски заговор.
Подобно на своите братя,увлечен в борбата срещу външните врагове на България,той не успял да ликвидира напълно болярската опозиция.Дейно участие в заговора взел куманския войвода Манастър и племенникът на Калоян-Борил.Пръст в убийството на българския владетел изглежда имала и неговата съпруга.
В средновековната книжнина се срещат различни версии за края на цар Калоян.Византийците създали легендата,че защитникът на "богоизбрания" град Солун св.Димитър се явил през нощта в палатката на българския цар и го пробол с копието си.Като чул предсмъртните викове на Калоян,от съседната шатра притичал Манастър,който бил обвинен,че е извършил убийствто.Акрополит се изказва скептично за чудодейната намеса на св.Димитър и приема,че Калоян не е бил убит,а починал от плеврит.
Сръбският житиеписец Теодосий,който приема версията за намесата на светеца,пише следното:Дошлите войски,обхванати от ужас и страх пред светеца,били готови да се разбягат.Но воеводите им,като не поискали да оставят царското тяло за поругание на солунските граждани или за храна на зверове и птици,понесли мъртвия цар със себе си.Но като се опасявали от дългия път,разрязали утробата му,очистили я от вътрешностите и след като осолили тялото,отнесли го в земята си".(житие на св.Сова)
Предполага се,че цар Калоян е бил погребан до църквата "Св.40 мъченици".За това говори интересна находка,открита в един от разкопаните гробове-златен масивен пръстен с надпис "Калоянов пръстен".
Десетгодишното управление на цар Калоян допринесло изключително много за издигане политическия престиж на България.Тя получила международно признание,укрепнала териториално и се превърнала във важен фактор на Балканския п-ов.
Дипломатическата и военна дейност на цар Калоян подготвила до голяма степен върха на политическото могъщество,което България достигнала при Йоан Асен 2-ри.

Асен и Петър:Време на пробуждане

В началото на единадесетото столетие българскта държавна традиция била прекъсната. Обширните територии на Българското царство били завладяни от византийската империя,като по този начин енергичният византийски василевс Василий 2-ри осъществил отколешната доктрина на официален Константинопол за унищожаването на българската държава. Така Долнодунавска България престанала да съществува,но в съзнанието на българската народност останал споменът за България,който в годините на византийско владичество се наложил като обединяваща идея за всички българи и като генератор на тяхното полтическо поведение.Като символ на българската държавност се наложило името на царя-светец Петър,фактически последният легитимен владетел от славната Крумова династия. Именно идеята за възстановяването на България била в основата на българските въстания във времето на византийско владичество,като по този начин закономерно се стигнало до възстановяването на българската държавна традиция в края на дванадесетото столетие.
Гибелта на Охридското царство през късната есен на 1018 г.поставила началото на първото голямо изпитание за българския народ-неговото оцеляване в периода на чуждото владичество.
Понякога в литературата периодът от 1018 до 1185 г.е означаван като "византийско робство" или "византийско иго".Това не е правилно,тъй като един народ или общество се намира в състояние на "робство",когато му е отнета не само държавната независимост,но е лишен от елементарни права и няма възможност свободно да изповядва възприетата от мнозинството религия.Всички тези условия за робството отсъствали по завладените български земи,тъй като император Василий 2-ри осъзнавал стойността на своята победа над българите.Това била и причината при административното устройство на новозавладените земи той да се опита да съхрани етническата характеристика на тези територии,като само частично ги приравнил с обичайната византийска военно-административна система.Така от ядрото на Самуилова България(предимно македонски земи)императорът създал тема България с главен град Скопие.Земите на Северна България (между Дунав и Стара планина)образували тема Паристрион със седалище Доростол(Силистра),а най-северозападните райони-тема Придунавски градове(Сремска Митровица).По-различно били устроени бившите български земи в Централна и Източна Тракия.Те били причислени директно към административната система на съседните византийски теми,тъй като се намирали в по-голяма близост до имперската столица и важния за страната път "Егнатия Одос",който преминавал от Драч през Солун до Константинопол.
Като покорена страна България не могла да запзи патриаршеския ранг на своята църква.Тя била понижена в архиепископия с главен град Охрид.По същество обаче българското духовенство не променило статута си на автокефална българска църква.Тя била оглавена от българския духовен архиепископ Йоан от Дебър и била разделена на 31 епископски катедри.
Тази политика в известна степен смекчавала тежестите от загубата на държавната независимост.
Като първо и най-забележимо следствие от дългогодишните войни за държавна независимост се откроява изчезналият елит на българската аристокрация.В условията на едно средновековно общество аристокрацията е не само най-представителната прослойка,но и негов ръководител.Съзнавайки това,византийските управници сторили всичко,за да приобщят най-изявените личности сред аристокрацията-чрез бракове,придворни титли и високи постове в провинциалната администрация.Така,лишен от родови люде и водачи,българският народ могъл по-лесно да бъде подчинен от византийската администрация.
Голяма част от войските на последните охридски царе,по нареждане на Василий 2-ри,били разселени далеч от родните им краища.Тази мярка на принудително разселване била прилагана почти през целия период на византийското владичество.
Неблагоприятна е и общата картина на състоянието на българския народ.Почти непрекъснатите войни между 972-1018 г.,които се водели изключително върху територията на България,разорили страната.Освен това между 1022 и 1025 г.българските земи били сполетени от незапомнена суша и епидемии.А след включването им в огромния поземлен фонд на Византия,в тях постепенно били въведени характернте за империята отношения между държава и поданици-практикуваната система на пронията била наложена и в българските земи.Част от населението загубило владетелските си пррава върху земята и се превърнало в полузависимо население,означавано във византийските документи като "парици".Освен това българските селяни били принуждавани по системата на т.нар."синона" да предават на държавата плодовете на своя труд на цени,диктувани от самата държава и по-ниски от пазарните.Като допълнение към всички изброени несгди българите трябвало да изпитат и зачестилите от 30-те години на 11-ти век варварски нападения на печенезите,които се оказали особено разорителни.
Трябва да се подчертае обаче,че повчето от споменатите по-горе нещастия сполетели българския народ след смъртта на неговия завоевател Василий 2-ри през 1025 г.Изводът е,че оценката ни за Василий 2-ри не може да изхожда единствено от тяснонационалните ни интереси и да бъде еднозначно отрицателна,тъй като съвременните ни критерии за морал и етика са несъответни за епохата,към която ги отнасяме и в този смисъл тя придобива субективно звучене.
Приемниците на император Василий 2-ри изоставили следваната от него политика на омиротворяване на българските земи и натоварили покорения народ със задължения и повинности,които били необичайни във времето на политическата му независимост.Две събития прелели чашата на търпението и принудили българския народ да вдигне оръжие срещу императорското правителство:назначаването на гръцки ариепископ след смъртта на българина Йоан Дебърски през 1037 г.и въвеждането на паричен данък за селяните.
Практиката да се поставят начело на охридската българска архиепископия гърци останала до края на нейното съществуване.Колкото до замяната на натуралния данък с паричен,то той се оказал непосилен за българскте селяни,тъй като те не разполагали с пари и трябвало да залагат имотите си,което водело до разоряването им.
Сигналът на въстанието бил даден в Белград(1040 г.),където между въстаниците се появил внукът на цар Самуил-Петър Делян.По всяка вероятност рожденото му име било само Делян,а при обявяването му за "цар на България"получил и династичното име на царя-светец Петър.Въстаниците настоявали за възстановяване на държавната независимост и скорошни военни действия срещу византийските войски.Това настроение лаконично е отбелязано в хрониката на византийския летописец Скилица,който пише:"Българите отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода".
Наскоро след Белград в ръцете на въстаниците попаднали Ниш и Скопие.Срещу Петър Делян император Михаил 4-ти Пафлагон изпратил управителя на Драчката област Василий Синадин "преди злото да се е увеличило и да пламне пожар".Обвинен в заговор,Синадин бил сменен с Михаил Демокрит,който включил във войската си и много българи.Това се оказало фатално за византийската експедиция.Предвождани от своя началник Тихомир,българите напуснали византийската армия и се присъединили към събратята си от войската на Петър Делян.За кратко време настъпил смут,тъй като и Тихомир бил обявен за "цар на България" от своите войници.Спорът бил решен чрез убийството на Тихомир,станал жертва в името на единоначалието.
Подпомогнати от местното,предимно българско население,войските на Петър Делян пребродили Тесалия,достигайки на юг до Коринтския провлак.Мощното настъпление на българите принудило император Михаил 4-ти,който по това време лагерувал в Солун,да напусне града и да се отправи към Константинопол.Голям успех за въстаниците било превземането на гр.Драч-ключова крепост за Византия в западните части на полуострова.
Ходът на въстанието предизвикал широк отклик в цялата империя.Византийците следели с тревога новините за разрастването му,а българите от другите краища на страната очаквали благоприятния му изход.
Вестта за Петър Делян и възстановената българска държавна независимост достигнала и до далечна Армения,в близост до която били разположени именията на Алусиан-син на последния български цар Иван Владислав.Алусиан бил убеден,че короната по право принадлежи нему,поради което,предрешен като арменец,през Константинопол се озовал в лагера на Петър Делян в Острово(Македония).Появата на втори претендент за престола несъмнено смутила водача на въстанието,но желаейки да избегне по-нататъшни усложнения,Петър Делян му поверил 40-хилядна армия със задача да превземе силно укрепения град Солун.Евентуалното падане на големия град би утвърдило постигнатите завоевания и би поставило началото на възобновената Втора българска държава.На Алусиан му
липсвали качества на военачалник или пък съзнателно изложил на риск поверената му войска.Едва пристигнали до стените на Солун и без да се вземат необходимите предпазни мерки,Алусиановите войници били внезапно нападнати и разбити.Наскоро след тази трагична развръзка поведението на Алусиан говорело по-скоро за гузна съвест,отколкото за банална военна несполука.Раздразнен от упреците на Петър Делян,по време на един пир Алусиан го ослепил и веднага след това се предал на византийските власти.Предателството било възнаградено с титлата "магистър" и високоплатена императорска служба.Каква е по-нататъшната съдба на Алусиан остава тайна за историците,но е факт,че за втори път един Самуилов потомък станал фатална жертва на Ароновите наследници.
Ослепяването на Петър Делян понижило духа на въстаниците.Останали практически без водач,те били разбити и разпръснати.В изпратената от императора наказателна експедиция дейно участие взел варяжкият вожд Харолд Хардрад,наречен в една исландска сага "разорител на българите".Наред с въстаниците пострадали и много мирни жители.Същият Харолд Хардрад по-късно като норвежки крал полага основите на днешната столица Осло.
Едва след този удар срещу въстаниците император Михаил 4-ти Пафлагон се осмелил да оглави лично войските си и да потуши последните огнища на бунта.По-сериозна съпротива му оказала Боянската крепост до Сердика,тъй като там имало прочути и войнствени българи,а началник им бил някой си Бодко.Уповавайки се на храбростта си,те излезнали да се бият вън от крепостта,сякаш се срамували да останат вътре.Когато се завързало сражение и започнала ожесточена борба,онези прочути българи били разбити.Разказът на Кевкамен се допълва от сведенията на друг летописец-Михаил Аталиат,който разказва за последните дни на въстанието:"Императорът обърнал въстаниците в бягство и покорил със сила земята им,която е обширна и голяма,мъчно достъпна и която дълги години се съпротивлявала на царувалите преди него императори поради трудно проходимите теснини,които се намирали в нея".
Същата 1041 г.императорът свърнал на юг и при Острово успял да плени Петър Делян.Месеци по-късно той починал от раните си в една константинополска тъмница.Известни затруднения в Македония създал на императора Мануил Ивац,български болярин,който преди това бил на византийска служба,но по време на въстанието се присъединил към Петър Делян.Опитът му да защити Прилеп не се увенчал с успех и изолираните въстаници на Мануил Ивац се приндили да сложат оръжие.
Така завършил първиият по-сериозен опит на българите да отхвърлят чуждото владичество,а в народната памет Петър Делян оставил трайни следи,както можем да съдим от едно апокрифно съчинение от 11-ти век,където носи името "цар Гаган" с прозвище "Оделян",който приел "българското и гръцкото царство".
Тридесетина години след въстанието на Петър Делян българите предприели втори опит за национално освобождение.Център на въстанието бил град Скопие,а негов организатор-един от местните първенци,потомък на стар кавхански род-Георги Войтех.Условията за въоражена съпротива били подходящи.Година преди това-през 1071 г.,Византия загубила важната крепост Бари в Южна Италия,с което норманите ликвидирали последните остатъци на византийското присъствие.Неблагоприятно за Византия се развили и събитията в Мала Азия,където настъпвали ордите на селджукските турци.Под стените на арменската крепост Манзикерт през 1071 г.империята претърпяла катастрофално поражение,в което бил пленен и император Роман 4-ти Диоген.
Провокирана от външната си нестабилност,Византия наложила нови данъци,за да попълни загубите и наеме нови войски.Последното станало повод за въстанието на българите в Македония.Пратеници на Георги Войтех измолили от зетския княз Михаил помощ,който им предоставил скромен отряд от 300 души под командването на войводата Петрила.Заедно с тях заминал и синът на княза Константин Бодин.В Призрен,където били основните въстанически сили,Константин Бодин бил провъзгласен за български цар под името Петър,което поставило началото на преките военни действия срещу Византия.Първата среща с войските на скопския управител Никифор Катарин била успешна за въстаниците,след което била допусната сериозна грешка.Войските били разделени на две,като една част,под командването на Петрила,потеглила на юг,а друга,предвождана от Константин Бодин-Петър-на север.
Разделянето на войските отслабило удара на въстаниците,от което византийците веднага се възползвали.Когато Константин Бодин осъзнал стореното,свърнал на юг,но вече било късно.В голямо сражение при Косово поле(близо до крепостта Паух)след ожесточена битка,в която загинали почти всички войници на Константин Бодин,въстаниците били разбити,а самият той попаднал в плен.
По нареждане на император Михаил 7-ми Дука Константин Боден бил изпратен на заточение в Антиохия.Княз Михаил привлякъл за свои съюзници венецианските търговци,които срещу голямо заплащане успели да освободят Константин от плен.По-късно той наследил баща си на трона като княз на Зета.
Отново в разгрома на оцелелите въстаници активно се включили варяжките наемници на императора(всъщност това са шведите),за които осведомява Скилица:"Алеманите,пък и франките,пуснати из страната,унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм,издигнат на името на св.Ахил,като не пощадили никоя от светините му".
По размах и численост въстанието от 1072-1073 г.било далеч по слабо от въстанието на Петър Делян.Освен това на страната на византийците взели участие със свои отряди и някои български боляри,което деморализирало населението.Самият водач на въстанието Константин Бодин,под името Петър 3-ти,също не се оказал на висота и лекомислено пропилял възможностите за нанасяне на решителен удар на византийските войски.
Започналият от втората половина на 11-ти век упадък на Византия бил спрян при управлението на Комнините(1081-1185 г).Това е времето,в което старата империя се изявила за последен път като военно-политическа сила.Независимо от временните успехи,при двамата последни представители на династията се забелязали кълновете на бъдещото разложение.Мануил 1-ви Комнин(1143-1180)бил обладан от амбицията да възстанови блясъка на Юстиняновата епоха,но всичките му грандиозни планове за овладяването на Южна Италия и прочистването на Мала Азия от селджукските турци претърпели провал.Нещо повече.В битката при Мириокефалон през 1176 г.селджукският султан Килидж Арспан 2-ри едва не взел императора и свитата му в плен,а Източна и Централна Мала Азия били завинаги загубени за империята.
Вътрешно Византия също не била стабилна.Неконтролираният растеж на прониите и нарастналата мощ на динатската аристокрация подкопавали традиционните устои на властта.В страната се ширела корупцията на чиновническото съсловие и своеволията на едрите земевладелци.Изпаднали в безизходица,някои бедни семейства продавали децата си в робство.Това бил "ужасен обичай-както споделя историкът Кинам-който насмалко не станал закон".Закъснелите мерки на император Андроник 1-ви Комнин(1183-1185),свързани с повишаване заплатите на съдиите и с ограничаване разрастването на прониите,не спрели разрухата в страната.Личната неприязън към аристокрацията и наложеният свиреп терор срещу политическите противници,станали причина за свалянето на императора-тиранин от престола и последвалата садистична разправа над него от константинополските тълпи.
Малко преди тези драматични събития,през 1183 г.,маджарите в съюз със сърбите на Стефан Неманя разграбили районите на Ниш и Средец и отвлекли със себе си мощите на св.Йоан Рилски.Две години по-късно норманите,под водачеството на Вилхелм,дебаркирали в Драч и през август 1185 г.обсадили Солун.Превземайки града,те извършили масови кланета над местното население,ограбили църкви и манастири,с което отмъстили за кървавата баня в Константинопол през 1182 г.,когато привърженици на Андроник 1-ви Комнин унищожили латинския квартал.
След Солун,в ускорен марш норманите се насочили към столицата,което предизвикало огромна паника в града.Благодарение на енергичната намеса на византийския военачалник Алексий Врана,норманите били разбити при Мосинопол(източно от долното течение на р.Марица).Тъкмо по това време Андроник 1-ви Комнин бил свален и мястото му заел Исак 2-ри Ангел(1185-1195)-малодушен владетел,който си приписвал победата над норманитте.Отношенята с Унгария били уредени с договор за династичен брак между дъщерята на крал Бела 3-ти Маргьорита и Исак 2-ри Ангел.
Бракът на византийския император с унгарската принцеса бил съпроводен с решението на византийската власт-населението от тема Паристрион да бъде обложено с допълнителен църковен данък под предлог,че хората във въпросната тема били по-заможни.Естествено това решение предизвикало бурни негодувания сред българите на север от Балкана и на практика се създали и необходимите условия за едно ново движение в името на българската държавност.
Тук обаче е необходимо да дадем и някои допълнителни обяснения в тази връзка.На практика към края на дванадесетото столетие българското население между Дунав и Балкана формално било отхвърлило властта на Византия и това обстоятелство е добре отразено в хрониката на Никита Хониат.Този византийски автор пише,че българите от тема Паристрион разполагали със силни крепости,не се подчинявали на византийската власт и дори се отнасяли "надменно" спрямо ромеите.Тази ситуация на север от Балкана е била напълно закономерна предвид факта,че в продъление на десетилетия Византия е била безсилна да спре нашествията на прииждащите от Азия нови "варварски" народи в лицето на печенези и кумани.По тази причина българското население по тези земи било принудено само да се грижи за своята сигурност срещу разбойническите нашествия.От друга страна,с течение на времето местните българи успели да намерят общ език с новите заселници от Азия,да ги асимилират и приобщят към българската кауза.Така към края на 12-тото столтие в териториите между Дунава и Стара планина се създали обективни условия за отхвърляне на византийската власт,която там била символична.По този начин центърът на българското съпротивително движение се преместил от югозападните земи в тема Паристрион,където били и старите български столици Плиска и Преслав.Необходим бил и най-малкият повод,за да се постави началото на ново въстание в името на възстановяването на България.
Освен недоволството от допълнителното облагане заради сватбата на василевса,по същото време из Северна България се разпространила мълвата,че някъде в района около Търново се бил преместил солунският светия и чудотворец Димитър.По всяка вероятност тази мълва е била свързана с факта,че Солун е бил завзет и разграбен от норманите.През Средновековието подобни събития често се свързвали със свръхестествени причини.На Балканите например широко било разпространено вярването,че именно св.Димитър е митологичният защитник на Солун.Естествено,след като Солун бил превзет,било логично да се повярва,че това е станало с волята на чудотвореца,в смисъл,че светията вече не покровителства жителите на този град.Затова мълвата,че св.Димитър се бил настанил в Търновско,имала важно психологическо значение на фона на религиозния мироглед на хората по това време.Мълвата за св.Димитър била важна в смисъл,че чудотворецът е взел под своето покровителство българите,което им давало допълнителен стимул да започнат своята борба за освобождение.
По същото това време-края на пролетта на 1185 г.-дребни боляри от Тревненския балкан-братята Теодор и Белгун-посетили императорската резиденция Кипсела край Адрианопол(Одрин),където по това време бил отседнал василевсът Исак 2-ри Ангел.Те му поискали да им даде в прония(т.е. да ги зачисли в списъка на стратиотите)няколко села около техните владения в Тревненско.Василевсът отказал и това предизвикало бурен скандал между него и братята.Според Никита Хониат по-невъздържан бил по-малкият брат с прозвище Белгун,поради което Исак 2-ри дори му зашлевил плесница.На тръгване от Кипсела братята се заканили да си отмъстят и привели в изпълнение своята закана веднага щом пристигнали в родния си край.
Те построили в Търново малка църква в чест на св.Димитър,която трябвало да бъде осветена най-вероятно на Димитровден същата година,т.е.края на есента на 1185 г.В деня на освещаването на храма към мястото на събитието се стекло многохилядно множество,според хрониката на Хониат.По-големият брат Теодор показал показал пред насъбралите се икона на св.Димитър,явно за да даде увереност в успеха на готвеното начинание.Така Теодор се провъзгласил за цар на българите и приел името Петър-името на царя-светец Петър.Без съмнение,по този начин организаторите на въстанието искали да подчертаят приемствеността си с българската държана отпреди нейното падане под византийска власт.Местен монах на име Василий,коронясал Теодор-Петър за цар,след което пък самият Василий бил провъзгласен за български патриарх.
"Възбуденото множество-пише Никита Хониат-говорело,че сам Бог е съблагословил да надари българите със свобода".Сред народа се засилвало решението,че "не е вече време да се седи,а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите".В обстановка на всеобща възбуда и при голяма тържественост по-старият от братята Петър "като наложил на главата си златен венец-съобщава Никита Хониат-а на нозете си обул черрвени обувки" се провъзгласил за цар на българите.С това се поставило началото на освободителното движение на Асеневци.
В недалечното минало историческата литература обсъждала нееднократно произхода на двамата братя.Според едни изследователи те имали руско-кумански произход,според други-влашки.Напоследък българската медиавистка Василка Тъпкова-Заимова убедително доказа наличието на една особена група в Мизия от т.нар."миксоварвари"(смесени варвари),от които по всяка вероятност произлизат двамата търновски боляри.Независимо от своя конкретен етнически произход,те имали българско самосъзнание,служели всеотдайно на българската кауза и неизменно се наричали "българи" и "царе на България".Това обезмисля спора за произхода,тъй като налице е едно манифестирано и многократно доказано от изворите българско етническо съзнание.Всякакви опити за друго тълкувание биха могли да бъдат отнесени към категорията на историческите спекулации.
Събитията,за които стана дума по-горе,протекли през късната есен на 1185 г.За кратко време при всеобщ ентусиазъм Северна България била освободена,с изключение на няколко черноморски крепости,в това число и Варна.От емоционално-патриотично значение било освобождаването на гр.Велики Преслав,"твърде старинен град-както пише Хониат-цял от печена тухла".Така на въстаниците се напомняло,че старата Симеонова столица отново била българска.
Докато траели тези събития,Констатинопол останал паивен поради отцепническте действия на кипърския узорпатор Исак Комнин.Но когато въстаниците прехвърлили бойните действия южно от Стара планина,срещу тях бил изпратен севастократор Йоан.Преди да се стигне до решителни действия,той бил отзован от императора,заподозрян в заговор.На негово място бил изпратен опитният военачалник Йоан Кантакузин.Византийският военачалник подценил възможностите на въстаниците и позволил да бъде нападнат внезапно,което довело до разгрома на войската му.Около началото на февруари 1186 г.на север бил изпратен нов военачалник-победителят на норманите Алексий Врана.На Асеневци им провървяло,защото Алексий Врана се самообявил за император и обърнал войските си към Константинопол.В сражение под стените на града узорпаторът загинал.
През лятото на същата 1186 г.Исак 2-ри Ангел застанал лично начело на поредния поход и възползвайки се от падналата мъгла,преминал старопланинските проходи.Асеневци не разполагали с достатъчно войски и напуснали Мизия.
Според някои неясни податки във византийските извори тъкмо по това време между Петър и Асен възникнало несъгласие относно тактиката спрямо византийците.Петър настоявал да се приеме върховната власт на императора,докато Асен бил за нейното отхвърляне и довеждане на борбата до пълна победа.Изглежда недоразуменията скоро били преодоляни,защото и двамата водачи се оказали на север от Дунава да преговарят с куманските вождове за съвместна война срещу Византия.
Поблазнени от обещаната плячка,куманите подпомогнали Асеневци.През есента на 1186 г.българо-куманските войни нахлули в Тракия и се разделили на два големи отряда.Един,начело със сподвижника на двамата братя Добромир Хриз,се отправил към Македония,за да вдигне на оръжие тамошните българи,а другият отряд,под началството на Асеневци,продължил борбата в Източна Тракия.Войната с Византия се водела с променлив успех.Това накарало император Исак 2-ри Ангел да организира многочислена войска,с която пребродил цяла Тракия и я настанил да зимува в Средец.По време на престоя си в града императорът се уговорил със своя тъст крал Бела 3-ти да върне отнетите мощи на св.Йоан Рилски,които се съхранявали преди това в Средец.Унгарците върнали българската светиня,но без едната ръка на светеца,която останала в гр.Грац.
През ранната пролет на 1187 г.войските на Исак 2-ри преминали в Северна България и обсадили ключовата крепост Ловеч.Обсадата се затегнала и императорът бил принуден да подпише примирие,което било гарантирано със заложничеството на по-малкия брат на Асеневци Йоаница,наричан по-късно Калоян(Добрия Йоан).
В историческата литература Ловешкият мирен договор се приема от някои изследователи като вододел в борбата срещу византийската власт.Същите твърдят,че с подписването на мира се слага истинското начало на Втората българска държава,която фактически била призната с договора.По-логично е това събитие да се тълкува в друг аспект.В Ловеч било подписано само примирие,което било крайно необходимо за утвърждаване на завоюваното от Асеневци,а византийците печелели време за нова атака срещу новосъздадената държава.За византийците Петър и Асен били "узорпатори" и "бунтовници" срещу легитимната власт на василевсите и те не били склонни така лесно и без особени загуби да признаят независимостта на България.Логиката в развитието на последвалите събития потвърждава изказаната хипотеза.
Временното примирие било използвано от Асеневци да укрепят позициите си в Северна България,да изградят нови крепости и възобновят старите,да поставят управители и разквартируват гарнизони.Като столица на възобновената държава се утвърдил град Търново.Естествено защитен и далеч от важни пътища,градът притежавал онези предимства,които през 12-14 век били високо ценени.В последвалите няколко десетилетия Търново се изградил като силна крепост и всепризнато средище на българския културно-политически и религиозен живот.
Прави впечатление,че трите столици на Средновековна България-Плиска,Велики Преслав и Търново,са разположени северно от Стара планина.Столиците на Самуилова България Охрид и Преспа са обяснимо изключение от това правило.Причините за изграждането на българските столици северно от планината са следствие от коюннктурата на онази епоха.В своите трудове проф.Петър Мутафчиев обосновава голямата роля на планината във взаимоотношенията между България и Византия,която служела като естествена преграда пред българската столица.В труднодостъпния район на Търново византийците успяват за около два и половина века не повече от три пъти.Една столица,разположена в Тракийската низина,би била много поече уязвима,а това би било опасно за самата държава.Ето защо изборът на Асеневци може да се опрдели като напълно подходящ и исторически обоснован.
Изминали по-малко от две годни след подписването на Ловешкото примирие,когато международната обстановка дала нови надежди на българите за постигането на двете основни цели на освободителното движение:обединението на всички български земи под скиптъра на търновския цар и признанието на неговата власт от авторитетна международна сила.В Константинопол знаели за тези намерения,за което свидетелстват думите на Никита Хониат:"Въстаниците не се задоволявали с това сега-да могат да спасят докрай замисленото от тях дело и да получат само наместничеството над Мизия,но те по никой начин нямало да се успокоят,докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизи и българи в едно,както било някога си преди".
Удобен повод за ново разгръщане на широка антивизантийска коалиция Асеневци видели в очакваното преминаване на кръстоносните войски на германския император Фридрих 1-ви Барбароса.Във връзка с превземането на Йерусалим през 1187 г.от войските на султан Салах ад Дин,на Запад узряла идеята за провеждане на нов,трети по ред кръстоносен поход,който да възобнови латинското влияние на Изток.Организатори и ръководители на похода били трмата най-силни монарси на католическа Европа-френският крал Филип 2-ри Огюст(Август),английският крал Ричард 1-ви Лъвското сърце и германският император Фридрих 1-ви Барбароса.Асеневци се интересували единствено от него,тъй като маршрутът на германските кръстоносци преминавал през България.
През 1189 г.германските рицари достигнали Ниш,където пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя и българския цар Петър предложили помощ на императора срещу признаване на тяхната власт.Фридрих Барбароса бил много предпазлив в тези преговори,тъй като се надявал да уреди по мирен път недоразуменията си с Византия и да премине на малоазийския бряг.Отказът да приеме българската помощ бил посрещнат с облекчение в Константинопол,но там назряла идеята за нов решителен поход срещу България.
Около това време цар Петър прехвърлил пълномощията си на владетел и върховен военачалник на войската на по-малкия си,но доказал многократно прдимствата на своята политика брат-Асен.Това не лишавало Петър от царската му титла.Той я запазвал и самолично управлвал поверената му област около Велики Преслав и Провадия(Петрова земя).Фактическото двувластие било само формално,тъй като властта изцяло преминала в ръцете на енергичния Асен.
Наред с царската власт бил уреден и един друг важен въпрос-автономията на Българскат православна църква.Асеневци не желаели да подчинят държавата си на Охридската архиепископия,която макар и да се назовавала "Българска",била изцяло под контрола на гръцкото духовенство и императорите в Константинопол.Ето защо за архиепископ на България със седалище град Търново,бил избран близкият на Асеневци и причастен към освободителното движние презвитер Василий.По нареждане на Петър трима византийски митрополити били заставени да извършат "хиротония"(ръкополагане)върху Василий и да го прогласят за архиепископ на цяла България.Разбира се,и този акт се нуждаел от международно признание,но това било задача на близкото бъдеще.
Кръстоносците не успели да осъществят похода си до "светите места".Ненадейно за всички император Фридрих Барбароса се удавил в една либийска река и това предрешило изхода на експедицията.
В същото време Исак 2-ри Ангел подготвил голям поход срещу България.Предлаганата от Петър и Асен помощ на покойния германски император показва,че и Асеневци не приемат примирието като дълготрайно уреждане на взаимоотношенията с Византия.
Преминавайки през старопланинските проходи,императорът заварил съвършено нова обстановка.Всички крепости били пазени от гарнизони,а проходите били строго охранявани.Без да превземе нито една крепост,императорът се насочил към столицата Търново.Яките стени на града не давали никакви надежди на византийците и тъкмо тогава в лагера им пристигнал един мним дезертьор,който уверип Исак 2-ри,че от Дунава приижда огромно множество от кумнски конници.Исак 2-ри наредил веднага да се вдигне обсадата и така попаднал в предварително подготвения капан.Изтегляйки се през Тревненския проход,византийците бързали час по-скоро да се озоват в Тракия.
Българите пропуснали авангарда,но веднага нападнали центъра,където бил и императорът с целия си обоз.С цената на големи жертви императорските гвардейци пробили път през труповете на самите ромейски войници и извели императора в околностите на Боруй.Целият му обоз,заедно с гардероба и походната хазна,станали плячка на българските войски.
След това поражение Асеневци разгърнали бойните действия на широк фронт-от р.Струма на запад,до Странджа планина на изток.
През пролетта на 1195 г.Исак 2-ри Ангел подготвил голяма контраофанзива срещу българите.В околностите на град Кипсела се събирали войски от всички краища на империята.Но тогана срещу императора бил извършен заговор от брат му Алексий 3-ти,който свалил Исак 2-ри и след като го ослепил,го изпратил в тъмница.Походът бил отменен,но Асен не приел неизгодните условия на предложения мир.
Година по-късно интригите на византийската дипломация довели до убийството на цар Асен.Братовчед му Иванко не успял да се задържи на престола.Призивът му да се изпрати помощ от Византия не успял,тъй като и двете византийски войски,едва достигнали до Стара планина,се разбунтували и се върнали обратно,страхувайки се да преминат старопланинските проходи.Това улеснило задачата на цар Петър,който щурмвал Търново и с помощта на местното население превзел града.Иванко избягал във Византия,където наскоро след това бил назначен за управител на Пловдивската област.
Не минало и година,Петър също станал жертва на болярски заговор.Твърдото управление на Асеневци,безкомпромисната им политика в името на укрепването на царството не се нравела на определен кръг боляри.Тяхното недоволство станало причина за усеха и на двата заговора.
През 1197 г.на престола на българските царе се възкачил избягалият преди това от Константинопол Калоян.