Калоян:Краят на рицарите

Цар Калоян(1197-1207)завършил успешно делото на двамата си по-големи братя.В неговото управление България възвърнала принадлежащите си територии и получила международно признание от най-високия трон на Запада-апостолическия престол на папата.
Калоян оглавил държавата в един момент,когато вътрешните противоречия по вина на болярската опозиция били твърде изострени.Отделни български феодали проявили открит стремеж да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели.Това била опасна тенденция,която отслабвала съпротивителните сили на България.Ето защо в първите години от управлението си Калоян се въздържал от стълкновения с Византия.Той се опитал преди всичко да привлече на своя страна непокорните феодали.Един от тях бил Иванко,когото византийският император поставил за управител на Пловдивска област.Първоначално той служел вярно на императора,но постепенно започнал да предприема действия,които показвали,че не желае да бъде византийско протеже.Иванко увеличил войската си,която набрал от българското население,живеещо в неговите владения.Воден от държавнически съображения,цар Калоян потърсил сближение с убиеца на своя брат и сключил съюз за общи действия срещу Византия.
Друг български болярин,който се обявил за независим,бил Добромир Хриз.Той поставил под властта си част от Северна и Средна Македония и избрал за своя резиденция силната крепост Просек.Император Алексий 3-ти Ангел предприел няколко обсади на крепостта,но Добромир Хриз устоял на натиска.Постепенно цар Калоян успял да организира силна антивизантийска коалиция,в която влизали Иванко,Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки.Български войски,подпомогнати от кумански наемници,неколкократно нахлували дълбоко в Тракия.През 1201 г.те успели да превземат силната крепост Констанция,след което обсадили и град Варна.Пред стените на града Калоян изградил внушителна обсадна машина,висока колкото крепостта и широка колкото крепостния ров.На Великден след тридневен щурм градът паднал в български ръце.С това последният опорен пункт на византийците в Северна България бил премахнат.
Византия положила отчаяни усилия да разстрои силната коалиция.Иванко бил заловен с измама и владенията му останали във византийски ръце.Не е ясна съдбата на Добромир Хриз.След 1202 г.името престава да се споменава.По всяка вероятност земите му били поделени между България и Византия.
По същото време в Западна Европа назрявали събития,които щели да се отразят съдбоносно върху положението на Балканския п-ов.През 1202 г.Римската църква организирала Четвъртия кръстоносен поход.Френски,фламандски и италиански рицари започнали да се събират във Венеция,откъдето трябвало да бъдат прекарани с флот до Божи гроб.По настояване на венецианците обаче,рицарите нападнали адриатическия град Зара,който бил разграбен и оплячкосан.След тази първа "услуга",която кръстоносците извършили за Венеция,последвала и втора.Те обещали подкрепа на сваления законен наследник на византийския престол Алексий Ангел(син на Исак 2-ри Ангел),който бил хвърлен в затвора заедно с баща си.Така вместо към Йерусалим,рицарите отправили своя поглед към Константинопол.Пред надвисналата нова опасност византийският император Алексий 3-ти Ангел потърсил мир с цар Калоян.Преди лятото на 1202 г.бил сключен мирен договор,съгласно който в български ръце оставали цяла Северна България,Белградска и Браничевска области,а също и част от Северна Тракия и Македония.Така в началото на 13-ти век България постепенно възстановила своите предишни граници.
Мирът с Византия бил безспорен политически успех за Калоян,но той не решавал въпроса за неговия сувернитет и царска титла.От това се възползвало Унгарското кралство,което в края на 1202 г.окупирало Белградската и Браничевската области под предлог,че българският владетел ги притежава незаконно.Крал Емерих поставил за наместник в тях сръбския жупан Букан и си прикачил титлата "крал на България".Успехът на нашествениците бил краткотраен.Още на следната 1203 г,подпомогнат от кумански наемници,Калоян изгонил унгарците от окупираните области.Решителните му действия за сетен път показали,че България се утвърдила на Балканския п-ов като политическа и военна сила,с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява.
Цар Калоян се проявил не само като добър пълководец,но и като ловък дипломат.Той добре съзнавал,че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание.В противен случай нейните съседи могли да претендират за българските земи под предлог,че владетелят им е незаконен.В края на 12-ти и началото на 13-ти век силата,която се ползвала с неоспорим авторитет в Европа,била Римската църква.Нейн предстоятел бил енергичният папа Инокентий 3-ти,който не скривал намерението си да разпростре своята власт над целия християнски свят и да върне неговото някогашно единство.Надежди за това му давало преди всичко отслабването на Византия,която все по-трудно се справяла с външните си врагове.
Още в края на 1199 г.папата изпратил писмо до цар Калоян,в което му предлагал да признае върховенството на Римската църква.Първоначално българският владетел се отнесъл с недоверие към папското предложение,но не след дълго се убедил в сериозността му.
В отговора на папското писмо Калоян намеква,че всъщност българите много отдавна са търсели контакти с Рим:"И макар моите блаженопочиващи братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до ваша светлост,те все пак не са могли да достигнат до вас поради многото наши неприятели.И ние,опитвайки се по същия начин веднъж,втори и трети път да изпратим до вас пратеници,не успяхме да доведем до успешен край това,което желаехме".
За българския цар сключването на уния с Рим имало преди всичко политическо значение и се налагало от нуждите на момента.В продължение на пет години цар Калоян и Инокентий 3-ти разменяли значителна по обем кореспонденция,в която двете страни уточнявали условията за сключване на унията.Калоян проявил риторично умение,съобразителност и твърдост в защита на поставените искания.Той си служел с доказателства от религиозен характер,привеждал цитати от свещените книги,произведения на отци на църквата и пр.Не на последно място използвал аргументи от историческо естество.В писмата си цар Калоян нееднократно се връщал към историята на България от времето на царете Петър и Самуил,за да докаже правата си върху царската корона.
Още в първото писмо цар Калоян формулира по следния начин основното си искане:"На първо място ние като любим син искаме от нашата майка,Римската църква,царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори.Както намираме записано в нашите книги,един е бил Петър,втори Самуил и други,които са ги предхождали по царуване".
Преговорите с Рим се превърнали в силно оръжие срещу териториалните претенции на Унгарското кралство.В желанието си да спечели на всяка цена Калоян,Инокентий 3-ти убедил унгарския крал да изостави враждебните си намерения спрямо българите.В писмо до него папата писал,че "двамата братя(сиреч Петър и Калоян),произхождащи от рода на предишните царе,започнаха не толкова да вземат,а да възвръщат земята на своите бащи".
По примера на княз Борис,Калоян ловко лавирал и се възползвал от противоречията между Рим и Константинопол.В едно от писмата,с цел да ускори папското решение,той намекнал,че самите византийци му предлагат царска корона в автокефална църква.Такива преговори наистина се състояли през 1203 г.,когато кръстоносците обсадили Константинопол,а Алексий 3-ти Ангел избягал от столицата и потърсил помощта на българите.Цар Калоян обаче правилно преценил,че в момента не се нуждае от признанието на Византия,която станала играчка в ръцете на чужди сили.Интуицията не го излъгала.На 13 април 1204 г.кръстоносците завладели Константинопол и унищожили Византийската империя.Това събитие несъмнено ускорило преговорите за сключване на уния.Най-сетне на 8 ноември в Търново се състоял тържественият акт на коронацията.Специален пратеник на папата-кардинал Лъв,връчил кралска корона,скиптър и знаме на българския владетел и палиум за първосвещеничеството на търновския архиепископ Василий.Рим официално признал титлата "крал" на Калоян и титлата "примас" на българския духовен глава,която според папата била равностойна на патриарх.Белег на държавния сувернитет,извоюван от Калоян,била не само владетелската титла,но и правото,което получил-да сече монети със своя образ.
Досега монети от времето на цар Калоян не са открити.Намерен е само един оловен печат,който на лицевата си страна имал надпис-"Калоян,цар на българите",а на обратната страна е изобразена св.Богородица.
Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от цар Калоян,в която той се задължавал да признае върховенството на Римската църква и да се подчинява на папските решения.Българският владетел обаче по своему схванал титлата,която получил от Рим.Докато папата го наричал навсякъде в писмата си "рекс",т.е.крал,Калоян упорито се титулувал като император,т.е.цар на България.
Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян.Получената титла го издигала в ранг,достоен на останалите европейски крале.С тържествената коронация от 1204 г.била потвърдена още веднъж независимостта на българската държава.Унията охладила завоевателните стремежи на унгарските крале и предпазила на първо време българските земи от действията на кръстоносците.В отношенията си с новия съсед-Латинската империя-цар Калоян смело можел да отстоява своите интереси,тъй като се ползвал от покровителството на Папския Рим.
По същество унията била преди всичко един политически акт,който не предизвикал промени в православните догми и обичаи на българите.Надеждите на папата да наложи католицизма в България останали напразни.Нещо повече,с поведението си цар Калоян дал ясно да се разбере,че той остава верен на православието.По негово време в Търново били пренесени и положени с подобаващата се за това тържественост мощите на двама почитани от българите светци-св.Иларион Мъгленски и св.Михаил Воин от град Потука.
През 1204 г.,когато западните рицари се намирали пред стените на Константинопол,цар Калоян им предложил военна помощ от 100 000-на армия.В замяна на това поискал да го признаят по думите на хрониста Роберт дьо Клари "за цар и господар на неговите земи".Още тогава проличало,че латинците не желаят да сътрудничат с българския владетел.Те отхвърлили полученото предложение,независимо че по това време Калоян бил в усилени преговори с римския папа.
С превземането на Константинопол от латинците през април 1204 г.настъпила значителна промяна в политическата обстановка на Балканския п-ов.Твърде скоро станало ясно,че новите господари съвсем нямали намерение да живеят в мир с българите.Цар Калоян изпратил специално писмо до латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване на мирен договор.Императорът отхвърлил искането и проявил неоснователни претенции към българските земи.
В "Делата на папа Инокентий 3-ти" по повод тези преговори пише следното:"А гореказания Йоаниций или Калоян,цар на българите и власите,отговори,че след като чул за превземането на Константинопол,бил изпратил пратеници и писмо до латинците да сключи мир с тях,но те му отговорили най-надменно,като му казали,че не ще има мир с него,ако не върне земята,принадлежаща на Константинополската империя,в която бил ннахлул с насилие.На това той отговорил,че тази земя той притежава по-справедливо,отколкото те Константинопол.Защото той си възвърнал земята,която неговите деди били загубили,а те са завладели Константинопол,който ни най-малко им принадлежал".
При това развитие на събитията естествен съюзник на България станали самите византийци,които повели борба срещу латинската окупация.В началото на 1205 г.цар Калоян влязъл в договорни отношения с византийската аристокрация в Тракия за обща борба срещу завоевателя.Било решено по даден знак тракийските градове да въстанат и изгонят настанилите се там рицари.Първи сторили това жителите на град Одрин.Съгласно поетите задължения българската войска им се притекла на помощ.В същото време към Одрин се отправил и император Балдуин 1-ви,съпровождан от венецианския вожд Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа.
Във войската на цар Калоян са включени 14 000 кумани.На 13 април Калоян решава да проучи намеренията на рицарите и изпраща леко въоражен кумански отряд,който напада латинците.Рицарите излизат от своя лагер и започват да ги преследват,като привечер се връщат в лагера си с много ранени.Балдуин събира своите военачалници на съвет,на който е решено куманите да не бъдат преследвани.На следващия ден-14 април,Калоян отново изпраща куманска конница.За последвалите събития научаваме от рицаря Жофроа дьо Вилардуен:"Куманите препуснаха към лагера и рицарите се хванаха за оръжията.Граф Луи дьо Блуа не издържа и излезе първи със своя боен отряд и започна да преследва куманите и призова и император Балдуин да го последва.Уви!Колко зле те спазиха това,което бяха решили предната вечер".
Никита Хониат разказва:"Латинските рицари не разбраха колко далеч отидоха в преследването с конете си и че по невнимание се бяха приближили до местата,където бяха приготвени примките,засадите и клопките.Изтощени,те попаднаха на свежи български войници и се намериха сред тях,и рицарите,понеже боят беше ръкопашен,притиснати от множеството българи,падаха от конете,понеже мнозина обкръжаваха едного.Така на тях им бяха прерязани вратовете с коси или бяха одушвани с примки,а конете им бяха посичани.Българите не позволиха на рицарите нито да се разгърнат,нито да избягат.Прочее падна избрана част от латинската войска,падна и граф Луи дьо Блуа.А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия.Оттам,закаран в Търново,беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат".
Последвалите събития Жофроа дьо Вилардуен описва с много тъга:"Които можаха да се спасят,побягнаха,и всички рицари бяха много изплашени и никак не бе чудно,защото те бяха изгубили всичката земя извън Цариград.А цялата земя-и градовете,и замъците-я държеше Йоанис,кралят на България.И правеше всичко по своя воля на земята..."
С нескрита горчивина Роберт дьо Клари възкликва:"Край Одрин погинал цветът на западното рицарство!"
Опитите на папа инокентий 3-ти и братът на Балдуин-Хенрих-да измолят от Калоян освобождението на Балдуин останали напразни.
След внушителната победа край Одрин цар Калоян продължил военните действия срещу Латинската империя.Българските войски нахлули на широк фронт в Македония и Тракия.В техни ръце попаднали градовете Вер,Мъглен и Скопие.
Настъплението разтревожило византийската аристокрация,която се отметнала от съюза си с българите.Първи въстанали пловдивските първенци,ръководени от Алексий Аспиет.Разгневен от предателството,цар Калоян се насочил към Пловдив.Със съдействието на част от населението и главно на еретиците-богомили и павликяни,той влязъл в града и жестоко наказал заговорниците.
За тези събития Георги Акрополит разказва:"И тъй,той(Калоян)сринал до основите му Филипопол,твърде забележителен град,който е разположен край Еврос(Марица)...А населението той вдигнал оттам и го настанил край бреговете на Истър.Той нарекъл селищата им по имената на собствените им разграбени села и градове.Той отмъщавал прочие както казвал за злините,които император Василий извършил спрямо българите.И като казвал,че Василий се наричал "българоубиец",себе си назовавал "ромеубиец".
Събитията в Пловдив по всичко изглежда били част от един по-широк заговор,чиито нишки водели в Търново.Ето защо Калоян се завърнал в българската столица и наказал жестоко заподозрените византийски военнопленници,пребиваващи там.Той излял гнева си и върху пленения латински император,който също участвал в заговора.Никита Хониат пише,че Балдуин бил съсечен,а тялото му било хвърлено в пропастта за храна на хищните птици,гдето умрял на третия ден в страшни мъки.
По повод смъртта на латинския император Георги Акрополит е оставил едно любопитно известие,че главата на Балдуин "подир убиването му служела на варварите(т.е.на Калоян)за чаша,след като била очиистена цялата нейна вътрешност и била покрита с украса".Трудно е да се каже дали твърдението на Акрополит отговаря на истината,или по-скоро представлява една контаминация на известните събития от времето на хан Крум и съдбата на император Никифор 1-ви Геник.
През 1207 г.войната в Тракия пламнала с нова сила.Цар Калоян сключил военен съюз с Никейската империя за съвместна атака на Константинопол.В изпълнение на поетото обещание българските войски нахлули в Южна Тракия и се озовали под стените на Одрин,а един кумански отряд достигнал чак до Константинопол.Обсадата на Одрин продължила дълго време.Калоян бил на път да влезе в града,тъй като на много места крепостта вече била срината.Срещу нея българите действали с 33 големи каменохвъргачни машини.Тъкмо тогава куманите,които помагали на Калоян,решили да се оттеглят.Той снел обсадата,още повече,че се получило известие за смъртта на солунския крал Бонифаций Монфератски.Това събитие дало удобен повод да се нападне Солун.Българите обсадили града и се подготвили за решителен щурм,но в навечерието му цар Калоян станал жертва на поредния болярски заговор.
Подобно на своите братя,увлечен в борбата срещу външните врагове на България,той не успял да ликвидира напълно болярската опозиция.Дейно участие в заговора взел куманския войвода Манастър и племенникът на Калоян-Борил.Пръст в убийството на българския владетел изглежда имала и неговата съпруга.
В средновековната книжнина се срещат различни версии за края на цар Калоян.Византийците създали легендата,че защитникът на "богоизбрания" град Солун св.Димитър се явил през нощта в палатката на българския цар и го пробол с копието си.Като чул предсмъртните викове на Калоян,от съседната шатра притичал Манастър,който бил обвинен,че е извършил убийствто.Акрополит се изказва скептично за чудодейната намеса на св.Димитър и приема,че Калоян не е бил убит,а починал от плеврит.
Сръбският житиеписец Теодосий,който приема версията за намесата на светеца,пише следното:Дошлите войски,обхванати от ужас и страх пред светеца,били готови да се разбягат.Но воеводите им,като не поискали да оставят царското тяло за поругание на солунските граждани или за храна на зверове и птици,понесли мъртвия цар със себе си.Но като се опасявали от дългия път,разрязали утробата му,очистили я от вътрешностите и след като осолили тялото,отнесли го в земята си".(житие на св.Сова)
Предполага се,че цар Калоян е бил погребан до църквата "Св.40 мъченици".За това говори интересна находка,открита в един от разкопаните гробове-златен масивен пръстен с надпис "Калоянов пръстен".
Десетгодишното управление на цар Калоян допринесло изключително много за издигане политическия престиж на България.Тя получила международно признание,укрепнала териториално и се превърнала във важен фактор на Балканския п-ов.
Дипломатическата и военна дейност на цар Калоян подготвила до голяма степен върха на политическото могъщество,което България достигнала при Йоан Асен 2-ри.

Асен и Петър:Време на пробуждане

В началото на единадесетото столетие българскта държавна традиция била прекъсната. Обширните територии на Българското царство били завладяни от византийската империя,като по този начин енергичният византийски василевс Василий 2-ри осъществил отколешната доктрина на официален Константинопол за унищожаването на българската държава. Така Долнодунавска България престанала да съществува,но в съзнанието на българската народност останал споменът за България,който в годините на византийско владичество се наложил като обединяваща идея за всички българи и като генератор на тяхното полтическо поведение.Като символ на българската държавност се наложило името на царя-светец Петър,фактически последният легитимен владетел от славната Крумова династия. Именно идеята за възстановяването на България била в основата на българските въстания във времето на византийско владичество,като по този начин закономерно се стигнало до възстановяването на българската държавна традиция в края на дванадесетото столетие.
Гибелта на Охридското царство през късната есен на 1018 г.поставила началото на първото голямо изпитание за българския народ-неговото оцеляване в периода на чуждото владичество.
Понякога в литературата периодът от 1018 до 1185 г.е означаван като "византийско робство" или "византийско иго".Това не е правилно,тъй като един народ или общество се намира в състояние на "робство",когато му е отнета не само държавната независимост,но е лишен от елементарни права и няма възможност свободно да изповядва възприетата от мнозинството религия.Всички тези условия за робството отсъствали по завладените български земи,тъй като император Василий 2-ри осъзнавал стойността на своята победа над българите.Това била и причината при административното устройство на новозавладените земи той да се опита да съхрани етническата характеристика на тези територии,като само частично ги приравнил с обичайната византийска военно-административна система.Така от ядрото на Самуилова България(предимно македонски земи)императорът създал тема България с главен град Скопие.Земите на Северна България (между Дунав и Стара планина)образували тема Паристрион със седалище Доростол(Силистра),а най-северозападните райони-тема Придунавски градове(Сремска Митровица).По-различно били устроени бившите български земи в Централна и Източна Тракия.Те били причислени директно към административната система на съседните византийски теми,тъй като се намирали в по-голяма близост до имперската столица и важния за страната път "Егнатия Одос",който преминавал от Драч през Солун до Константинопол.
Като покорена страна България не могла да запзи патриаршеския ранг на своята църква.Тя била понижена в архиепископия с главен град Охрид.По същество обаче българското духовенство не променило статута си на автокефална българска църква.Тя била оглавена от българския духовен архиепископ Йоан от Дебър и била разделена на 31 епископски катедри.
Тази политика в известна степен смекчавала тежестите от загубата на държавната независимост.
Като първо и най-забележимо следствие от дългогодишните войни за държавна независимост се откроява изчезналият елит на българската аристокрация.В условията на едно средновековно общество аристокрацията е не само най-представителната прослойка,но и негов ръководител.Съзнавайки това,византийските управници сторили всичко,за да приобщят най-изявените личности сред аристокрацията-чрез бракове,придворни титли и високи постове в провинциалната администрация.Така,лишен от родови люде и водачи,българският народ могъл по-лесно да бъде подчинен от византийската администрация.
Голяма част от войските на последните охридски царе,по нареждане на Василий 2-ри,били разселени далеч от родните им краища.Тази мярка на принудително разселване била прилагана почти през целия период на византийското владичество.
Неблагоприятна е и общата картина на състоянието на българския народ.Почти непрекъснатите войни между 972-1018 г.,които се водели изключително върху територията на България,разорили страната.Освен това между 1022 и 1025 г.българските земи били сполетени от незапомнена суша и епидемии.А след включването им в огромния поземлен фонд на Византия,в тях постепенно били въведени характернте за империята отношения между държава и поданици-практикуваната система на пронията била наложена и в българските земи.Част от населението загубило владетелските си пррава върху земята и се превърнало в полузависимо население,означавано във византийските документи като "парици".Освен това българските селяни били принуждавани по системата на т.нар."синона" да предават на държавата плодовете на своя труд на цени,диктувани от самата държава и по-ниски от пазарните.Като допълнение към всички изброени несгди българите трябвало да изпитат и зачестилите от 30-те години на 11-ти век варварски нападения на печенезите,които се оказали особено разорителни.
Трябва да се подчертае обаче,че повчето от споменатите по-горе нещастия сполетели българския народ след смъртта на неговия завоевател Василий 2-ри през 1025 г.Изводът е,че оценката ни за Василий 2-ри не може да изхожда единствено от тяснонационалните ни интереси и да бъде еднозначно отрицателна,тъй като съвременните ни критерии за морал и етика са несъответни за епохата,към която ги отнасяме и в този смисъл тя придобива субективно звучене.
Приемниците на император Василий 2-ри изоставили следваната от него политика на омиротворяване на българските земи и натоварили покорения народ със задължения и повинности,които били необичайни във времето на политическата му независимост.Две събития прелели чашата на търпението и принудили българския народ да вдигне оръжие срещу императорското правителство:назначаването на гръцки ариепископ след смъртта на българина Йоан Дебърски през 1037 г.и въвеждането на паричен данък за селяните.
Практиката да се поставят начело на охридската българска архиепископия гърци останала до края на нейното съществуване.Колкото до замяната на натуралния данък с паричен,то той се оказал непосилен за българскте селяни,тъй като те не разполагали с пари и трябвало да залагат имотите си,което водело до разоряването им.
Сигналът на въстанието бил даден в Белград(1040 г.),където между въстаниците се появил внукът на цар Самуил-Петър Делян.По всяка вероятност рожденото му име било само Делян,а при обявяването му за "цар на България"получил и династичното име на царя-светец Петър.Въстаниците настоявали за възстановяване на държавната независимост и скорошни военни действия срещу византийските войски.Това настроение лаконично е отбелязано в хрониката на византийския летописец Скилица,който пише:"Българите отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода".
Наскоро след Белград в ръцете на въстаниците попаднали Ниш и Скопие.Срещу Петър Делян император Михаил 4-ти Пафлагон изпратил управителя на Драчката област Василий Синадин "преди злото да се е увеличило и да пламне пожар".Обвинен в заговор,Синадин бил сменен с Михаил Демокрит,който включил във войската си и много българи.Това се оказало фатално за византийската експедиция.Предвождани от своя началник Тихомир,българите напуснали византийската армия и се присъединили към събратята си от войската на Петър Делян.За кратко време настъпил смут,тъй като и Тихомир бил обявен за "цар на България" от своите войници.Спорът бил решен чрез убийството на Тихомир,станал жертва в името на единоначалието.
Подпомогнати от местното,предимно българско население,войските на Петър Делян пребродили Тесалия,достигайки на юг до Коринтския провлак.Мощното настъпление на българите принудило император Михаил 4-ти,който по това време лагерувал в Солун,да напусне града и да се отправи към Константинопол.Голям успех за въстаниците било превземането на гр.Драч-ключова крепост за Византия в западните части на полуострова.
Ходът на въстанието предизвикал широк отклик в цялата империя.Византийците следели с тревога новините за разрастването му,а българите от другите краища на страната очаквали благоприятния му изход.
Вестта за Петър Делян и възстановената българска държавна независимост достигнала и до далечна Армения,в близост до която били разположени именията на Алусиан-син на последния български цар Иван Владислав.Алусиан бил убеден,че короната по право принадлежи нему,поради което,предрешен като арменец,през Константинопол се озовал в лагера на Петър Делян в Острово(Македония).Появата на втори претендент за престола несъмнено смутила водача на въстанието,но желаейки да избегне по-нататъшни усложнения,Петър Делян му поверил 40-хилядна армия със задача да превземе силно укрепения град Солун.Евентуалното падане на големия град би утвърдило постигнатите завоевания и би поставило началото на възобновената Втора българска държава.На Алусиан му
липсвали качества на военачалник или пък съзнателно изложил на риск поверената му войска.Едва пристигнали до стените на Солун и без да се вземат необходимите предпазни мерки,Алусиановите войници били внезапно нападнати и разбити.Наскоро след тази трагична развръзка поведението на Алусиан говорело по-скоро за гузна съвест,отколкото за банална военна несполука.Раздразнен от упреците на Петър Делян,по време на един пир Алусиан го ослепил и веднага след това се предал на византийските власти.Предателството било възнаградено с титлата "магистър" и високоплатена императорска служба.Каква е по-нататъшната съдба на Алусиан остава тайна за историците,но е факт,че за втори път един Самуилов потомък станал фатална жертва на Ароновите наследници.
Ослепяването на Петър Делян понижило духа на въстаниците.Останали практически без водач,те били разбити и разпръснати.В изпратената от императора наказателна експедиция дейно участие взел варяжкият вожд Харолд Хардрад,наречен в една исландска сага "разорител на българите".Наред с въстаниците пострадали и много мирни жители.Същият Харолд Хардрад по-късно като норвежки крал полага основите на днешната столица Осло.
Едва след този удар срещу въстаниците император Михаил 4-ти Пафлагон се осмелил да оглави лично войските си и да потуши последните огнища на бунта.По-сериозна съпротива му оказала Боянската крепост до Сердика,тъй като там имало прочути и войнствени българи,а началник им бил някой си Бодко.Уповавайки се на храбростта си,те излезнали да се бият вън от крепостта,сякаш се срамували да останат вътре.Когато се завързало сражение и започнала ожесточена борба,онези прочути българи били разбити.Разказът на Кевкамен се допълва от сведенията на друг летописец-Михаил Аталиат,който разказва за последните дни на въстанието:"Императорът обърнал въстаниците в бягство и покорил със сила земята им,която е обширна и голяма,мъчно достъпна и която дълги години се съпротивлявала на царувалите преди него императори поради трудно проходимите теснини,които се намирали в нея".
Същата 1041 г.императорът свърнал на юг и при Острово успял да плени Петър Делян.Месеци по-късно той починал от раните си в една константинополска тъмница.Известни затруднения в Македония създал на императора Мануил Ивац,български болярин,който преди това бил на византийска служба,но по време на въстанието се присъединил към Петър Делян.Опитът му да защити Прилеп не се увенчал с успех и изолираните въстаници на Мануил Ивац се приндили да сложат оръжие.
Така завършил първиият по-сериозен опит на българите да отхвърлят чуждото владичество,а в народната памет Петър Делян оставил трайни следи,както можем да съдим от едно апокрифно съчинение от 11-ти век,където носи името "цар Гаган" с прозвище "Оделян",който приел "българското и гръцкото царство".
Тридесетина години след въстанието на Петър Делян българите предприели втори опит за национално освобождение.Център на въстанието бил град Скопие,а негов организатор-един от местните първенци,потомък на стар кавхански род-Георги Войтех.Условията за въоражена съпротива били подходящи.Година преди това-през 1071 г.,Византия загубила важната крепост Бари в Южна Италия,с което норманите ликвидирали последните остатъци на византийското присъствие.Неблагоприятно за Византия се развили и събитията в Мала Азия,където настъпвали ордите на селджукските турци.Под стените на арменската крепост Манзикерт през 1071 г.империята претърпяла катастрофално поражение,в което бил пленен и император Роман 4-ти Диоген.
Провокирана от външната си нестабилност,Византия наложила нови данъци,за да попълни загубите и наеме нови войски.Последното станало повод за въстанието на българите в Македония.Пратеници на Георги Войтех измолили от зетския княз Михаил помощ,който им предоставил скромен отряд от 300 души под командването на войводата Петрила.Заедно с тях заминал и синът на княза Константин Бодин.В Призрен,където били основните въстанически сили,Константин Бодин бил провъзгласен за български цар под името Петър,което поставило началото на преките военни действия срещу Византия.Първата среща с войските на скопския управител Никифор Катарин била успешна за въстаниците,след което била допусната сериозна грешка.Войските били разделени на две,като една част,под командването на Петрила,потеглила на юг,а друга,предвождана от Константин Бодин-Петър-на север.
Разделянето на войските отслабило удара на въстаниците,от което византийците веднага се възползвали.Когато Константин Бодин осъзнал стореното,свърнал на юг,но вече било късно.В голямо сражение при Косово поле(близо до крепостта Паух)след ожесточена битка,в която загинали почти всички войници на Константин Бодин,въстаниците били разбити,а самият той попаднал в плен.
По нареждане на император Михаил 7-ми Дука Константин Боден бил изпратен на заточение в Антиохия.Княз Михаил привлякъл за свои съюзници венецианските търговци,които срещу голямо заплащане успели да освободят Константин от плен.По-късно той наследил баща си на трона като княз на Зета.
Отново в разгрома на оцелелите въстаници активно се включили варяжките наемници на императора(всъщност това са шведите),за които осведомява Скилица:"Алеманите,пък и франките,пуснати из страната,унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм,издигнат на името на св.Ахил,като не пощадили никоя от светините му".
По размах и численост въстанието от 1072-1073 г.било далеч по слабо от въстанието на Петър Делян.Освен това на страната на византийците взели участие със свои отряди и някои български боляри,което деморализирало населението.Самият водач на въстанието Константин Бодин,под името Петър 3-ти,също не се оказал на висота и лекомислено пропилял възможностите за нанасяне на решителен удар на византийските войски.
Започналият от втората половина на 11-ти век упадък на Византия бил спрян при управлението на Комнините(1081-1185 г).Това е времето,в което старата империя се изявила за последен път като военно-политическа сила.Независимо от временните успехи,при двамата последни представители на династията се забелязали кълновете на бъдещото разложение.Мануил 1-ви Комнин(1143-1180)бил обладан от амбицията да възстанови блясъка на Юстиняновата епоха,но всичките му грандиозни планове за овладяването на Южна Италия и прочистването на Мала Азия от селджукските турци претърпели провал.Нещо повече.В битката при Мириокефалон през 1176 г.селджукският султан Килидж Арспан 2-ри едва не взел императора и свитата му в плен,а Източна и Централна Мала Азия били завинаги загубени за империята.
Вътрешно Византия също не била стабилна.Неконтролираният растеж на прониите и нарастналата мощ на динатската аристокрация подкопавали традиционните устои на властта.В страната се ширела корупцията на чиновническото съсловие и своеволията на едрите земевладелци.Изпаднали в безизходица,някои бедни семейства продавали децата си в робство.Това бил "ужасен обичай-както споделя историкът Кинам-който насмалко не станал закон".Закъснелите мерки на император Андроник 1-ви Комнин(1183-1185),свързани с повишаване заплатите на съдиите и с ограничаване разрастването на прониите,не спрели разрухата в страната.Личната неприязън към аристокрацията и наложеният свиреп терор срещу политическите противници,станали причина за свалянето на императора-тиранин от престола и последвалата садистична разправа над него от константинополските тълпи.
Малко преди тези драматични събития,през 1183 г.,маджарите в съюз със сърбите на Стефан Неманя разграбили районите на Ниш и Средец и отвлекли със себе си мощите на св.Йоан Рилски.Две години по-късно норманите,под водачеството на Вилхелм,дебаркирали в Драч и през август 1185 г.обсадили Солун.Превземайки града,те извършили масови кланета над местното население,ограбили църкви и манастири,с което отмъстили за кървавата баня в Константинопол през 1182 г.,когато привърженици на Андроник 1-ви Комнин унищожили латинския квартал.
След Солун,в ускорен марш норманите се насочили към столицата,което предизвикало огромна паника в града.Благодарение на енергичната намеса на византийския военачалник Алексий Врана,норманите били разбити при Мосинопол(източно от долното течение на р.Марица).Тъкмо по това време Андроник 1-ви Комнин бил свален и мястото му заел Исак 2-ри Ангел(1185-1195)-малодушен владетел,който си приписвал победата над норманитте.Отношенята с Унгария били уредени с договор за династичен брак между дъщерята на крал Бела 3-ти Маргьорита и Исак 2-ри Ангел.
Бракът на византийския император с унгарската принцеса бил съпроводен с решението на византийската власт-населението от тема Паристрион да бъде обложено с допълнителен църковен данък под предлог,че хората във въпросната тема били по-заможни.Естествено това решение предизвикало бурни негодувания сред българите на север от Балкана и на практика се създали и необходимите условия за едно ново движение в името на българската държавност.
Тук обаче е необходимо да дадем и някои допълнителни обяснения в тази връзка.На практика към края на дванадесетото столетие българското население между Дунав и Балкана формално било отхвърлило властта на Византия и това обстоятелство е добре отразено в хрониката на Никита Хониат.Този византийски автор пише,че българите от тема Паристрион разполагали със силни крепости,не се подчинявали на византийската власт и дори се отнасяли "надменно" спрямо ромеите.Тази ситуация на север от Балкана е била напълно закономерна предвид факта,че в продъление на десетилетия Византия е била безсилна да спре нашествията на прииждащите от Азия нови "варварски" народи в лицето на печенези и кумани.По тази причина българското население по тези земи било принудено само да се грижи за своята сигурност срещу разбойническите нашествия.От друга страна,с течение на времето местните българи успели да намерят общ език с новите заселници от Азия,да ги асимилират и приобщят към българската кауза.Така към края на 12-тото столтие в териториите между Дунава и Стара планина се създали обективни условия за отхвърляне на византийската власт,която там била символична.По този начин центърът на българското съпротивително движение се преместил от югозападните земи в тема Паристрион,където били и старите български столици Плиска и Преслав.Необходим бил и най-малкият повод,за да се постави началото на ново въстание в името на възстановяването на България.
Освен недоволството от допълнителното облагане заради сватбата на василевса,по същото време из Северна България се разпространила мълвата,че някъде в района около Търново се бил преместил солунският светия и чудотворец Димитър.По всяка вероятност тази мълва е била свързана с факта,че Солун е бил завзет и разграбен от норманите.През Средновековието подобни събития често се свързвали със свръхестествени причини.На Балканите например широко било разпространено вярването,че именно св.Димитър е митологичният защитник на Солун.Естествено,след като Солун бил превзет,било логично да се повярва,че това е станало с волята на чудотвореца,в смисъл,че светията вече не покровителства жителите на този град.Затова мълвата,че св.Димитър се бил настанил в Търновско,имала важно психологическо значение на фона на религиозния мироглед на хората по това време.Мълвата за св.Димитър била важна в смисъл,че чудотворецът е взел под своето покровителство българите,което им давало допълнителен стимул да започнат своята борба за освобождение.
По същото това време-края на пролетта на 1185 г.-дребни боляри от Тревненския балкан-братята Теодор и Белгун-посетили императорската резиденция Кипсела край Адрианопол(Одрин),където по това време бил отседнал василевсът Исак 2-ри Ангел.Те му поискали да им даде в прония(т.е. да ги зачисли в списъка на стратиотите)няколко села около техните владения в Тревненско.Василевсът отказал и това предизвикало бурен скандал между него и братята.Според Никита Хониат по-невъздържан бил по-малкият брат с прозвище Белгун,поради което Исак 2-ри дори му зашлевил плесница.На тръгване от Кипсела братята се заканили да си отмъстят и привели в изпълнение своята закана веднага щом пристигнали в родния си край.
Те построили в Търново малка църква в чест на св.Димитър,която трябвало да бъде осветена най-вероятно на Димитровден същата година,т.е.края на есента на 1185 г.В деня на освещаването на храма към мястото на събитието се стекло многохилядно множество,според хрониката на Хониат.По-големият брат Теодор показал показал пред насъбралите се икона на св.Димитър,явно за да даде увереност в успеха на готвеното начинание.Така Теодор се провъзгласил за цар на българите и приел името Петър-името на царя-светец Петър.Без съмнение,по този начин организаторите на въстанието искали да подчертаят приемствеността си с българската държана отпреди нейното падане под византийска власт.Местен монах на име Василий,коронясал Теодор-Петър за цар,след което пък самият Василий бил провъзгласен за български патриарх.
"Възбуденото множество-пише Никита Хониат-говорело,че сам Бог е съблагословил да надари българите със свобода".Сред народа се засилвало решението,че "не е вече време да се седи,а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите".В обстановка на всеобща възбуда и при голяма тържественост по-старият от братята Петър "като наложил на главата си златен венец-съобщава Никита Хониат-а на нозете си обул черрвени обувки" се провъзгласил за цар на българите.С това се поставило началото на освободителното движение на Асеневци.
В недалечното минало историческата литература обсъждала нееднократно произхода на двамата братя.Според едни изследователи те имали руско-кумански произход,според други-влашки.Напоследък българската медиавистка Василка Тъпкова-Заимова убедително доказа наличието на една особена група в Мизия от т.нар."миксоварвари"(смесени варвари),от които по всяка вероятност произлизат двамата търновски боляри.Независимо от своя конкретен етнически произход,те имали българско самосъзнание,служели всеотдайно на българската кауза и неизменно се наричали "българи" и "царе на България".Това обезмисля спора за произхода,тъй като налице е едно манифестирано и многократно доказано от изворите българско етническо съзнание.Всякакви опити за друго тълкувание биха могли да бъдат отнесени към категорията на историческите спекулации.
Събитията,за които стана дума по-горе,протекли през късната есен на 1185 г.За кратко време при всеобщ ентусиазъм Северна България била освободена,с изключение на няколко черноморски крепости,в това число и Варна.От емоционално-патриотично значение било освобождаването на гр.Велики Преслав,"твърде старинен град-както пише Хониат-цял от печена тухла".Така на въстаниците се напомняло,че старата Симеонова столица отново била българска.
Докато траели тези събития,Констатинопол останал паивен поради отцепническте действия на кипърския узорпатор Исак Комнин.Но когато въстаниците прехвърлили бойните действия южно от Стара планина,срещу тях бил изпратен севастократор Йоан.Преди да се стигне до решителни действия,той бил отзован от императора,заподозрян в заговор.На негово място бил изпратен опитният военачалник Йоан Кантакузин.Византийският военачалник подценил възможностите на въстаниците и позволил да бъде нападнат внезапно,което довело до разгрома на войската му.Около началото на февруари 1186 г.на север бил изпратен нов военачалник-победителят на норманите Алексий Врана.На Асеневци им провървяло,защото Алексий Врана се самообявил за император и обърнал войските си към Константинопол.В сражение под стените на града узорпаторът загинал.
През лятото на същата 1186 г.Исак 2-ри Ангел застанал лично начело на поредния поход и възползвайки се от падналата мъгла,преминал старопланинските проходи.Асеневци не разполагали с достатъчно войски и напуснали Мизия.
Според някои неясни податки във византийските извори тъкмо по това време между Петър и Асен възникнало несъгласие относно тактиката спрямо византийците.Петър настоявал да се приеме върховната власт на императора,докато Асен бил за нейното отхвърляне и довеждане на борбата до пълна победа.Изглежда недоразуменията скоро били преодоляни,защото и двамата водачи се оказали на север от Дунава да преговарят с куманските вождове за съвместна война срещу Византия.
Поблазнени от обещаната плячка,куманите подпомогнали Асеневци.През есента на 1186 г.българо-куманските войни нахлули в Тракия и се разделили на два големи отряда.Един,начело със сподвижника на двамата братя Добромир Хриз,се отправил към Македония,за да вдигне на оръжие тамошните българи,а другият отряд,под началството на Асеневци,продължил борбата в Източна Тракия.Войната с Византия се водела с променлив успех.Това накарало император Исак 2-ри Ангел да организира многочислена войска,с която пребродил цяла Тракия и я настанил да зимува в Средец.По време на престоя си в града императорът се уговорил със своя тъст крал Бела 3-ти да върне отнетите мощи на св.Йоан Рилски,които се съхранявали преди това в Средец.Унгарците върнали българската светиня,но без едната ръка на светеца,която останала в гр.Грац.
През ранната пролет на 1187 г.войските на Исак 2-ри преминали в Северна България и обсадили ключовата крепост Ловеч.Обсадата се затегнала и императорът бил принуден да подпише примирие,което било гарантирано със заложничеството на по-малкия брат на Асеневци Йоаница,наричан по-късно Калоян(Добрия Йоан).
В историческата литература Ловешкият мирен договор се приема от някои изследователи като вододел в борбата срещу византийската власт.Същите твърдят,че с подписването на мира се слага истинското начало на Втората българска държава,която фактически била призната с договора.По-логично е това събитие да се тълкува в друг аспект.В Ловеч било подписано само примирие,което било крайно необходимо за утвърждаване на завоюваното от Асеневци,а византийците печелели време за нова атака срещу новосъздадената държава.За византийците Петър и Асен били "узорпатори" и "бунтовници" срещу легитимната власт на василевсите и те не били склонни така лесно и без особени загуби да признаят независимостта на България.Логиката в развитието на последвалите събития потвърждава изказаната хипотеза.
Временното примирие било използвано от Асеневци да укрепят позициите си в Северна България,да изградят нови крепости и възобновят старите,да поставят управители и разквартируват гарнизони.Като столица на възобновената държава се утвърдил град Търново.Естествено защитен и далеч от важни пътища,градът притежавал онези предимства,които през 12-14 век били високо ценени.В последвалите няколко десетилетия Търново се изградил като силна крепост и всепризнато средище на българския културно-политически и религиозен живот.
Прави впечатление,че трите столици на Средновековна България-Плиска,Велики Преслав и Търново,са разположени северно от Стара планина.Столиците на Самуилова България Охрид и Преспа са обяснимо изключение от това правило.Причините за изграждането на българските столици северно от планината са следствие от коюннктурата на онази епоха.В своите трудове проф.Петър Мутафчиев обосновава голямата роля на планината във взаимоотношенията между България и Византия,която служела като естествена преграда пред българската столица.В труднодостъпния район на Търново византийците успяват за около два и половина века не повече от три пъти.Една столица,разположена в Тракийската низина,би била много поече уязвима,а това би било опасно за самата държава.Ето защо изборът на Асеневци може да се опрдели като напълно подходящ и исторически обоснован.
Изминали по-малко от две годни след подписването на Ловешкото примирие,когато международната обстановка дала нови надежди на българите за постигането на двете основни цели на освободителното движение:обединението на всички български земи под скиптъра на търновския цар и признанието на неговата власт от авторитетна международна сила.В Константинопол знаели за тези намерения,за което свидетелстват думите на Никита Хониат:"Въстаниците не се задоволявали с това сега-да могат да спасят докрай замисленото от тях дело и да получат само наместничеството над Мизия,но те по никой начин нямало да се успокоят,докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизи и българи в едно,както било някога си преди".
Удобен повод за ново разгръщане на широка антивизантийска коалиция Асеневци видели в очакваното преминаване на кръстоносните войски на германския император Фридрих 1-ви Барбароса.Във връзка с превземането на Йерусалим през 1187 г.от войските на султан Салах ад Дин,на Запад узряла идеята за провеждане на нов,трети по ред кръстоносен поход,който да възобнови латинското влияние на Изток.Организатори и ръководители на похода били трмата най-силни монарси на католическа Европа-френският крал Филип 2-ри Огюст(Август),английският крал Ричард 1-ви Лъвското сърце и германският император Фридрих 1-ви Барбароса.Асеневци се интересували единствено от него,тъй като маршрутът на германските кръстоносци преминавал през България.
През 1189 г.германските рицари достигнали Ниш,където пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя и българския цар Петър предложили помощ на императора срещу признаване на тяхната власт.Фридрих Барбароса бил много предпазлив в тези преговори,тъй като се надявал да уреди по мирен път недоразуменията си с Византия и да премине на малоазийския бряг.Отказът да приеме българската помощ бил посрещнат с облекчение в Константинопол,но там назряла идеята за нов решителен поход срещу България.
Около това време цар Петър прехвърлил пълномощията си на владетел и върховен военачалник на войската на по-малкия си,но доказал многократно прдимствата на своята политика брат-Асен.Това не лишавало Петър от царската му титла.Той я запазвал и самолично управлвал поверената му област около Велики Преслав и Провадия(Петрова земя).Фактическото двувластие било само формално,тъй като властта изцяло преминала в ръцете на енергичния Асен.
Наред с царската власт бил уреден и един друг важен въпрос-автономията на Българскат православна църква.Асеневци не желаели да подчинят държавата си на Охридската архиепископия,която макар и да се назовавала "Българска",била изцяло под контрола на гръцкото духовенство и императорите в Константинопол.Ето защо за архиепископ на България със седалище град Търново,бил избран близкият на Асеневци и причастен към освободителното движние презвитер Василий.По нареждане на Петър трима византийски митрополити били заставени да извършат "хиротония"(ръкополагане)върху Василий и да го прогласят за архиепископ на цяла България.Разбира се,и този акт се нуждаел от международно признание,но това било задача на близкото бъдеще.
Кръстоносците не успели да осъществят похода си до "светите места".Ненадейно за всички император Фридрих Барбароса се удавил в една либийска река и това предрешило изхода на експедицията.
В същото време Исак 2-ри Ангел подготвил голям поход срещу България.Предлаганата от Петър и Асен помощ на покойния германски император показва,че и Асеневци не приемат примирието като дълготрайно уреждане на взаимоотношенията с Византия.
Преминавайки през старопланинските проходи,императорът заварил съвършено нова обстановка.Всички крепости били пазени от гарнизони,а проходите били строго охранявани.Без да превземе нито една крепост,императорът се насочил към столицата Търново.Яките стени на града не давали никакви надежди на византийците и тъкмо тогава в лагера им пристигнал един мним дезертьор,който уверип Исак 2-ри,че от Дунава приижда огромно множество от кумнски конници.Исак 2-ри наредил веднага да се вдигне обсадата и така попаднал в предварително подготвения капан.Изтегляйки се през Тревненския проход,византийците бързали час по-скоро да се озоват в Тракия.
Българите пропуснали авангарда,но веднага нападнали центъра,където бил и императорът с целия си обоз.С цената на големи жертви императорските гвардейци пробили път през труповете на самите ромейски войници и извели императора в околностите на Боруй.Целият му обоз,заедно с гардероба и походната хазна,станали плячка на българските войски.
След това поражение Асеневци разгърнали бойните действия на широк фронт-от р.Струма на запад,до Странджа планина на изток.
През пролетта на 1195 г.Исак 2-ри Ангел подготвил голяма контраофанзива срещу българите.В околностите на град Кипсела се събирали войски от всички краища на империята.Но тогана срещу императора бил извършен заговор от брат му Алексий 3-ти,който свалил Исак 2-ри и след като го ослепил,го изпратил в тъмница.Походът бил отменен,но Асен не приел неизгодните условия на предложения мир.
Година по-късно интригите на византийската дипломация довели до убийството на цар Асен.Братовчед му Иванко не успял да се задържи на престола.Призивът му да се изпрати помощ от Византия не успял,тъй като и двете византийски войски,едва достигнали до Стара планина,се разбунтували и се върнали обратно,страхувайки се да преминат старопланинските проходи.Това улеснило задачата на цар Петър,който щурмвал Търново и с помощта на местното население превзел града.Иванко избягал във Византия,където наскоро след това бил назначен за управител на Пловдивската област.
Не минало и година,Петър също станал жертва на болярски заговор.Твърдото управление на Асеневци,безкомпромисната им политика в името на укрепването на царството не се нравела на определен кръг боляри.Тяхното недоволство станало причина за усеха и на двата заговора.
През 1197 г.на престола на българските царе се възкачил избягалият преди това от Константинопол Калоян.

Самуил:Крахът

Както вече бе посочено,византийският император Йоан Цимисхий пленил Борис 2-ри и цялото му семейство през 971 г.В чест на императора Преслав бил преименуван на Йоанопол.Свободни оставали югозападните български земи,превърнали се в следващите десетилетия в център на съпротивителните сили срещу Византия.
Съпротивата на българите в свободните земи оглавили братята Давид,Моисей,Арон и Самуил-синове на комит Никола,който бил управител на Средецката област.Началото на тяхното движение се датира от 969 г.,когато цар Петър бил все още жив.
Докато в Северна България се водели битки между българи и византийци,братята укрепили своето независимо положение.Най-старият брат-Давид-поел управлението на най-южните области с центрове Костур и Преспа.Моисей се установил в Струмица,а Арон-в град Средец.На най-малкия брат-Самуил-била поверена защитата на Видинската крепост.
Сведения в някои западни хроники показват,че братята потърсили и международна подкрепа в борбата си срещу Византия.В "Саксонски аналист" се споменава,че през 973 г.немският император Отон 1-ви приел в резиденцията си в Кведлинбург пртеници на българите.Т били изслушани любезно и отпратени с дарове.По всичко изглежда,че императорът не се е ангажирал с някакви сериозни обещания.
Идеята за възстаовяването на целостта на българската държава бил основният двигател в политиката на четиримата братя.Възползвали се от убийството на Йоан Цимисхий и започналите междуособици във Византия през 976 г.,те освободили Североизточна България.След този първоначален и обнадеждаващ успех Самуил нахлул в Тесалия,а Моисей се насочил към Серес.В сражение Моисей паднал убит,а малко по-късно същата участ сполетяла и Давид.Надеждата за избавление подтикнала към по-сериозни действия и българските престолонаследници.Те успели да избягат от Константинопол и достигнали до българската граница.За нещастие обаче Борис 2-ри бил убит по погрешка,а Роман невредим стигнал до Самуил.Единственият жив наследник на Петър бил провъзгласен за цар,което показва,че братята признавали легитимността на българската царска династия.Нещо повече,убежище при тях намерил и патриарх Дамян,който продължил да изпълнява задълженията си на глава на българската църква.С това се подчертавала още веднъж пълната политическа и църковна приемственост между Преславска България и владенията на братята,където се пренесла борбата срещу Византия.
След смъртта на Йоан Цимисхий византийският престол бил зает от амбициозния и упорит Василий 2-ри.Съвременниците казвали за него,че по манталитет повече приличал на суров войн,отколкото на изтънчен владетел.В отговор на успешните действия на българите в Тесалия през 986 г.императорът предприел голям поход срещу България.Войските му се насочили към Средец и го обсадили.След 20-дневни безуспешни опити да проникне в града,Василий 2-ри бил принуден да се оттегли.В една планинска теснина,наречена "Българска клисура"(в долината на р.Яворица между Траянови врата и Ветрен)войските на Самуил устроили засада на византийската армия.На 17 август император Василий 2-ри претърпял катастрофално поражение.Самият той едва успял да се спаси,а неговата палатка,целят обоз и скъъпоценностите,които носел,попаднали в български ръце.Веднага след това сражение войските на Самуил нахлули в Южна Македония и превзели двете важни крепости Верея и Сервия.За съжаление между Самуил и Арон избухнали разногласия относно по-нататъшната политика спрямо Византия.Те били умело подклаждани от Василий 2-ри,който с щедри обещания успял да привлече Арон на своя страна.Научил за тези преговори,Самуил се отнсъл сурово с брат си и погубил не само него,но и целият му род.Пощаден бил само синът му Йоан Владислав.Така единствен ръководител в борбата срещу Византия останал Самуил,който по единодушното мнение на съвременниците си се отличавал с енергичен характер и забележителни спсобности на военачалник.Формално начело на българската държава продължавал да стои цар Роман,но фактически управлението било в ръцете на Самуил.През 991 г.при едно сражение Роман бил пленен и отведен в Цариград.Този неуспех не отчаял Самуил.Две години по-късно той навлязъл в сръбските земи и пленил сръбския княз Иван Владимир.За да го привлече на своя страна,го оженил за дъщеря си Косара и го върнал обратно в земите му.През 997г.,след като научил,че Роман е починал,Самуил се провъзгласил за български цар.На неговата династия било съдено да управлява България само 21 години.
В "Златопечатаника" на цар Калоян,който съдържа тържествената клетва за преминаването му в лоното на римската църква,се отбелязва,че неговите предшественици Симеон,Петър и Самуил са получили короната от "пресветата божия Римска църква".Това дава основание да се предположи,че непосредствено след провъзгласяването си за цар Самуил е положил усилия да получи международно прзнание от Римската църква,тъй като от Византия това очевидно не е могло да стане.
След като се обявил официално за цар на България,Самуил организирал военен поход в южна посока и достигнал чак до Коринтския провлак.Докато българските войски налагали властта си в същинска Гърция,по заповед на Василий 2-ри солунският военен управител Никифор Уран тръгнал с наличната си армия да пресрещне българските войски.Двете армии се срещнали северно от Атина при малката река Спрехей.Поради проливните дъждове реката била придошла и на пръв поглед изглеждало,че е невъзможно да бъде премината.Поради това цар Самуил разпуснал войската си,а войниците му тръгнали из околностите да търсят храна за конете си.Ромеите обаче успели да намерят брод и да преминат реката.Те неочаквано нападнали българите и им нанесли тежко поражение.Много от войниците на Самуил били изклани,а самият той бил тежко ранен.Българският владетел и синът му Гаврил-Радомир си послужили с хитрост,за да не попаднат в плен.Те легнали сред изкланите войници и се престорили на мъртви,след което успели да се доберат до столицата Охрид.Това поражение на българите се оказало и увертюра към по-нататъшните тежки загуби на българския цар,независимо от неговите енергични опити да се противопостави на византийската инвазия.
Скоро след сражението Василий 2-ри отново напомнил за себе си и то не как да е,а с категорчен знак за сериозна промяна в действията си срещу България.Ето какво съобщава Йоан Скилица:"През 6508 г.,13 индикт(1000 г.)василевсът изпратил силна войска срещу българските крепости отвъд Хемус.Предводители били патриций Теородокан и протоспотрий Никифор К.Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав и Плиска,и се завърнала невредима и победоносна.Ромеите покорили също така и онези български земи,които били разположени на север от Дунав".
30 години след похода на Йоан Цимисхий(971 г.)в тази посока,която била наложена от обстоятелствата(руското присъствие в източнобългарските земи),Василий 2-ри избрал,напълно съзнателно,военните действия на византийците отново да бъдат насочени натам.Това не било случайно хрумване,както се разбира от текста на Скилица,а военна кампания,която поставила началото на изпълнението на един голям и важен план:овладяването на България.И Василий 2-ри започнал от земите,които били най-близо до столицата на Империята и в същото време най-отдалечени от основните сили на българите и от техния държавен център.Следователно-най-уязвими.В същото време действията на цар Самуил улеснявали намеренията на византийския император.Като се изключат събитията от 990-991 г.,довели до освобождението на Източна България,военните действия,предприети от българския цар,били насочени на юг или на север.При тази стратегия оставало значително свободно място на изток.И тъкмо там нахлули ромеите,като без особени трудности-такова впечатление оставя разказът на Скилица-успели да покорят освободилите се само преди десет години източнобългарски области.Василий 2-ри отново установил там византийска администрация-гражданска и военна-и създал сигурен тил за по-нататъшното си настъпление.Имало нещо символично в този поход и неговия резултат:от тук започнало покоряването на България през 971 г.,но то за щастие не завършило;от тук започнали и решителните военни действия на Василий 2-ри.Наистина завладяването на България-такива били намеренията на византийския импеератор-било далече.Но не може да се отрече,че инициативата във войната,която четвърт столетие била у Самуил,сега вече се намирала в ръцете на Василий 2-ри.Византийският василевс бил този,който оттук нататък определял стратегията и тактиката на войната,а българският владетел бил принуден да следва своя противнк и дори да повтаря ходовете му.На следващата 1001 г.Василий 2-ри отново се отправил срещу Самуил,но този път за изходна точка му послужил Солн.При Верея усилията на ромеите били улеснени,тъй кото упавителят на крепостта Добромир я предал доброволно.Но при Сервия те се натъкнали на Никола,когото заради малкия му ръст наричали Николица.След продължителна обсада Василий 2-ри успял да овладее града и да плени неговия управител.Голяма част от българското население изселил и на негово място установил ромейски гарнизон.Оттам ромеите се насочили към Тесалия,където Василий 2-ри възстановил разрушените от Самуил крепости и преместил местните българи във Волерон.На връщане императорът достигнал до Воден-малка крепост,разположена върху скала,според Скилица-край Островското езеро.И тази българска твърдина имала същата участ-след като била превзета,нейните обитатели също били отведени във Волерон,а управителят придружил Василий 2-ри в Солун,който,завръщайки се в изходната точка,завършил кампанията през 1001 г.
Следващата военна кампания на Василий 2-ри срещу България отново започнала от неочаквана посока.Според Скилица това станало на следната година,т.е.6510,15 индикт,което ще рече септември 1001-август 1002 г.Тъкмо тогава Василий 2-ри изненадващо се появил край Видин и го обсадил.Обсадата продължила цели осем месеца и едва тогава императорът успял "със сила да го овладее".Но във втората грамота,която Василий 2-ри издал в полза на Охридската архиепископия,открито се говори,че Видинската епархия била много "полезна и предана" на василевса,като му "отворила пътищата си за страната".Това дава основание да се мисли,че определени личности в града са улеснили значително ромеите и едва ли само силата им е позволила да влязат във Видин,вероятно към края на 1002 г.
Драмата на Видин-този град за първи път се появявал в българо-византийските отношения-продължила цели осем месеца.По това време,на изненадващите действия на Василий 2-ри,Самуил също отговорил с изненада.Вместо да противодейства пряко на византийския василевс,той се озовал бързо на ромейска територия и на 15 август 1002г.нападнал Адрианопол.По този начин се образувала интересна конфигурация на основните сили на двете страни:докато Василий 2-ри се намирал в българския северозапад,Самуил успял да проникне в Югоизточна Тракия,твърде близо до византийската столица.Но докато византийският император успял да постигне целта си и да овладее Видин,Самуил успял само да завладее ежегодния панаир,който вероятно се провеждал край стените на Адрианопол,сдобил се с много плячка и се завърнал в страната си.
Василий 2-ри,след като приключил обсадата и Видин паднал във византийски ръце,потеглил на юг,вероятно по долното течение на Морава,през Ниш-една посока,която за първи път трябвало да го отведе към вътрешните области на българската държава.И може би да го срещне отново със Самуил.Вероятно през пролетта на 1003 г.Василий 2-ри достигнал до Скопие и не без изненада открил,че на другия бряг на Вардар е разположен лагерът на Самуил.Подобно на случката при Спрехей,разчитайки на пълноводието на реката,което не позволявало тя да бъде премината,българският цар лгерувал безгрижно.Този път един войник намерил брод,ромеите преминали реката и отново разгромили нищо неподозиращия Самуил.Ако се съди по думите на Скилица,българите се впуснали в безредно бягство,а в ръцете на техните противници паднал не само лагерът им с личната палатка на Самуил,но и град Скопие.След тази нова победа Василий 2-ри се отправил на североизток и достигнал до Перник,но след като не успял да постигне нищо-"нито със сила,нито с ласкателства"-се отправил към Филипопол(Пловдив)и оттам към Константинопол.
Оттук нататък конкретни сведения за българо-византийските отношения през следващите 10 години няма.Обикновено към 1004-1005 г. се отнася бягството на Ашот и Самуиловата дъщеря Мирослава в Константинопол и предаването на Драч в ръцете на ромеите,но сигурни хронологически указания липсват.За сблъсъци между българи и ромеи по същото време говорят някои източни извори,но те са твърде несигурни.Ето защо Скилица отново е основният извор:"Василий 2-ри всяка година навлизал в България,опустошавал я и разорявал всичко по пътя си.А Самуил не бил в състояние да му се противопостави в открито сражение,търпял поражение след поражение и губел силите си.И така до 1014 г.".Дали действията на Василий 2-ри през тази година са имали по-решителен характер или пък българският цар,който избягвал прекия сблъсък с ромеите,решил да промени своята тактика,е труднода се каже.Но знаейки,че василевсът обикновено потегля на поход от Солун и твърде често следвал долината на Струма,Самуил наредил да бъде построена широка и висока преградна стена край днешното село Ключ.Това отбранително съоражение наистина спряло настъплението на ромейската войска,но и този път съдбата на българите не била решена в открит сблъсък,а чрез изненада.Част от ромеите,предвождани от Никифор Ксифий,заобиколили планината Беласица и се появили в гръб на българските войни.Това решило изхода от сражението:българите се разбягали в различни посоки,но притиснати от две страни,тъй като Василий 2-ри успял да преодолее защитната стена,те понесли много големи загуби.Самуил едва се спасил с помощта на сина си Гаврил Радомир,който го отвел в Прилеп.Всичко това станало на 29 юли 1014 г.
Поражението на българите било пълно.Но това не бил краят,защото трагедията все още не била завършила.Василий 2-ри наредил да ослепят пленените български войници-15 000.
Този невероятен със своята жестокост акт има своето обеснение:Василий 2-ри гледал на българите(не само на техния цар)като на бунтовници,като на хора,извършили апостасия,чиято крайна цел е узорпацията.А апостасията винаги се наказвала безмилостно-виновният бил ослепяван,но този път византийският василевс обявил за виновни всички българи и за да накаже косвено техния владетел,заповядал да лишат от зрение неговите воини.Една масова жестокост,която спечелила на Василий 2-ри прозвището Българоубиец.Независимо от мораната стойност на този акт,той донесъл поредния успех на византийския император.Когато Самуил видял ослепените си войници-едно неописуемо зрелище-припаднал,едва съвзел се,получил сърдечен удар и след два дни,на 6 октомври 1014 г.,умрял.Така 38 години след възобновяването на войната с Византия,Самуил,който сторил толкова много за Българското царство,ликвидирано в 971 г.,намерил покой в смъртта си.
След неочакваната смърт на цар Самуил властта била поета от неговия син Гаврил Радомир,нарича още Роман.Според Скилица това станало на 15 октомври,13-ти индикт,т.е.15 октомври 1014 г.или 9 дни след кончината на баща си.По-късните събития дават основание да се смята,че това междуцарствие се е получило поради съпротва срещу Гаврил Радомир,но единственият извор,който е от Скилица,не дава никакви сведения за това.Гаврил Радомир бил син на Самил и Агата,дъщеря на Йоан Хризилий,протевон на Драч.Трудно е да се каже кога е роден,тъй като липсват сведения.Бракът на неговите родители би могъл да бъдеонесен към началото на 70-те на 10-ти век,при това положение той получил българската царска корона и тежестите на държавното управление на около 40 години.Скилица не пропуснал да отбележи,че той превъзхождал своя баща по мощ и по сила,но много му отстъпвал по мъдрост и разум.
Новият български цар нямал време да се ориентира в международната обстановка.Това не било толкова необходимо.От една страна,той поне 20 години стоял непосредствено до баща си във всички важни събития,а от друга,самата обстановка била ясна.Политиката на Византия към България отдавна не криела никакви тайни,а стратегията на Василий 2-ри,макар и изненадваща понякога,била позната.Той нямало да спре докато не унищожи Българското царство.Изминалото десетилетие и половина от новото хилядолетие показвало,че обръчът все повече се затяга.При това положение Гаврил Радомир имал само една възможност:да воюва докрай.
Василий 2-ри,след като разгромил Самуил при Ключката клисура,се отправил към Струмица и по пътя завладял намиращата се наблизо крепост Мацукион(Мачуково).В същото време,за да си осигури връщането към Солун,императорът наредил на тамошния дук Теофилакт Вотаниат също да се насочи към Струмица и да разчисти пътя от преградите,които българите били издигнали.Солунският дук потеглил,за да изпълни нареждането на императора,но Гаврил Радомир първоначално го пропуснал да мине безпрепятствено,а по време на обратния път му устроил засада в една теснина,разгромил войската му,а него лично убил,пронизвайки го с копието си.Василий 2-ри,обезпокоен от това поражение,решил да преустанови своето нахлуване в българските земи и се отправил обратно към Солун.По пътя назад той обсадил крепостта Мелник,която след кратка обсада се предала.Доволен от този успех,императорът се завърнал в Мосинопол.Но едва пристигнал там на 24 октомври,той научил вестта за Самуиловата смърт.Разчитайки на объркване и дезорганизация у българите,Василий 2-ри започнал нова кампания,въпреки наближаващата зима.Отново през Солун той бързо достигнал до Битоля,като пътьом изгорил дворците на Гаврил край Бутели,сетне овладял Прилерп и Щип и оттам,преминавайки р.Черна,достигнал до Воден и на 9 януари 1015 г. се завърнал в Солун.
Позицията на Гаврил Радомир била пасивна или в най-добрия случай изчаквателна.Само от време на време той можел да реагира на някое византийско действие,преставайки да бъде наблюдател.И тази представа за възможностите на българския цар не се дължи на разказа на Скилица,а на реалното съотношение на силите.Защото инициативата отдавна била в ръцете на Империята.И наистина,през пролетта на 1015 г.Василий 2-ри отново се върнал в България и се отправил към Воден,защото българите от града му били изменили.След кратка обсада в деня на Великата събота те били принудени отново да се предадат.Но този път императорът наредил всички българи да бъдат изселени във Волерон,а на тяхно място заселил т.нар."копиеносци",които по думите на самия Скилица били "диви,безмилостни убийци и разбойници".След като построил "в средата на теснината"две крепости-Кардия и Свети Илия,Василий 2-ри се завърнал в Солун.И тъкмо тогава се случило нещо неочаквано.Чрез един ромей,чиято ръка била отрязана,Гаврил Радомир му изпратил писмо,с което му обещавал покорство и подчинение.Трудно е да се обясни този ход на българския цар или по-точно да се предпочете една от двете възможности-сериозно намерение или желание да се спести време.Може би второто е по-вероятно.Така е схванал тази постъпка на Самуиловия син и ромейският император и изпратил своите войски към Мъглен.Те били предвождани от небезизвестния Никифор Ксифий и солунския дук Константин Диоген.Към тях скоро се присъединил и самият Василий 2-ри.Събитията се развили събитията по вече познатия начин:обсада,опит да се преодолеят стените от ромейските войски и накрая българите се предали.Били пленени Дометиан Кавхан-високопоставен мъж и съветник на Гаврил и Илца,управител на града.Всички българи,годни да носят оръжие,били изпратени в "Аспракания",т.е.Васпуракан,а крепостта била изгорена.
На петия ден след превземането на Мъглен при Василий 2-ри пристигнал някогашният пратеник на Гаврил Радомир,ромеят с отрязана ръка.Той донесъл писмо,с което Иван Владислав,единственият останал жив син на Арон,съобщавал,че е убил своя бртовчед Гаврил,взел цялата власт в България и изразявал готовност да прояви покорство и подчинение.Малко неясно защо е сторил това,императорът издал хрисовул,с който потвърдил решението си и го изпратил на новия български цар.Само след няколко дни дошъл отговорът на Иван Владислав,придружен с писмо на високопоставенеи български аристократи,които пишели,че са готови да станат поданици и роби на василевса.Но скоро Василий 2-ри разбрал,че е заблуждаван.Вероятно и Иван Владислав,както Гаврил Радомир се опитвал с дребно хитруване да спечели време.Но рано или късно лъжливите ходове били изобличавани.Още повече,че византийският василевс,гледайки на българите като на отцепници и бунтовници,узорпатори на царската титла,можел да приеме от българския владетел само едно:безусловната му капитулация.
Василий 2-ри не закъснял да поднови военните действия.Ромейските войски унищожили областта около Острово,след това Соек(Мъгленско)и нахлули в Пелагонийското поле.И отново,както предходната година,всички българи били ослепени.Най-сетне той достигнал до българската столица Охрид,там където според Скилица се намирали дворците на българските царе,превзел я и имал намерението да се отправи към Драч,който непрекъснато бил заплашван от Самуиловия зет Иван Владимир.Наистина зетският княз споделил съдбата на Гаврил Радомир и бил убит от Иван Владислав,но заплахата над града оставала.Тези намерения на василевса не били осъществени,тъй като някъде в Пелагонийското поле българският военачалник Ивац унищожил цяла византийска войска,командвана от стратега Георги Гонициат и протоспатарий Орест.Василий 2-ри бил принуден да се върне,но този път само преследвал Ивац и през Солун се завърнал в Мосинопол.Но военните действия до края на 1015 г.не престанали.Една византийска войска,командвана от Давид Арианит,изненадващо овладяла крепостта Термица,а друга,предвождана от Никифор Ксифий,достигнала още по на север и завладяла крепостта Бояна край София.
През 1016 г.Василий 2-ри лично се отправил към Тридица(София),но по пътя обсадил Перник.Обсадата продължила 88 дни,тъй като защитниците на крепостта се сражавали много храбро и това принудило василевса да се откаже не само от желанието си да превземе Перник,но и да прекрати цялата кампания и да се завърне в Мосинопол.
Военните действия били възобновени през пролетта на 1017 г.Този път Василий 2-ри се отправил към Кастория(Костур)и овладял намиращата се наблизо крепост Лонгон.В същото време друга ромейска войска,предвождана от Давид Арианит и Константин Диоген,отново опустошила и разграбила Пелагонийската област.Пленените българи-вероятно много-били разделени между императора,ромеите и съюзните руски дружини.Веднага след това Василий 2-ри се опитал да овладее Кастория,но напразно.И изведнъж се появили българите.И то по много странен начин.Според Скилица Василий 2-ри получил писмо,в което дръстърският стратег го уведомявал,че съществувало обединение на войските на Иван Владислав и Кракра,към което се били присъединили и печенези.Коалицията имала нмерение да нападне ромеите.Този българо-печенежки съюз предизвиква съмнения.Преди всичко поради голямата отдалеченост на българи и печенези.Но и самият Скилица малко по-късно съобщава,че походът не могъл да се състои,тъй като печенезите се отказали от замисленото сътрудничество.
Изглежда,че и самият Василий 2-ри,въпреки твърдението на Скилица,не се разтревожил особено от заплахата и превзел крепостта Винеград и я изгорил,след това възстановил Верея,а Острово и Молиск опустошил и унищожил.Когато станалоизвестно,че съюзът между българи и печенези е осуетен,василевсът превзел и изгорил крепостта Сетина и най-сетне срещу българите се изправил Иван Владислав.В състоялото се сражение ромейските войски,съставени от западните схюди и отрядът на солунския дук Константин Диоген надделели над българите,които заедно с царя се разбягали,овладели обоза,пленили 200 тежко въоражени воини,както и един племеник на българския цар,ослепен веднага по нареждане на солунския дук.Това сражение било последното за изтичащата 1017 г.Василий 2-ри се отправил към Воден и оттам,на 9 януари 1018 г.,се завърнал в Константинопол.
Настъпила последната година от почти половинвековната война между България и Византия.И тази последна година започнала странно.Поне от страна на българските сили или по-точно от страна на българския цар.Виждайки се свободен от византийското присъствие,Иван Владислав се отправил към Драч и го обсадил "с варварска надменност и високомерие".Трудно е да се обясни тази постъпка.Каквото и обяснение да се намери,ако е възможно,по-важен е резултатът:докато Иван Владислав се сражавал с патриция Никита Пигонит,двама пехотинци се втурнали и му нанесли смъртоносни удари в корема.Смъртта на царя била преддверието към края.
Трудно е да се каже дали България е изпаднала в "безцарствие",защото Скилица никъде не споменава зо коронясването на най-стария син на убития цар-Пресиан,нито на някой друг от петимата му братя.Напротив,той го е представил като беглец.Очевидно България била на прага на гибелта,всички държавни структури се разпаднали или се разпадали,съпротивителните сили били изчерпани или ако били останали такива,то те едва ли биха могли да окажат някаква съпротива на ромеите.Българите,с малки изключения,са очаквали края на десетилетната война.И повечето от тях били готови да помогнат за приближаването на този край.Дали последната година от войната е протекла така,както я описва Скилица,или пък византийският историк създава една,до известна степин,превратна картина,е невъзможно да се каже.И все пак така тя сякаш е по-близо до действителността,отколкото до пристрастието.
За Василий 2-ри 1018 г.,по-точно времето,след като получил известието за смъртта на българскя цар,била година на победоносен,по-скоро триумфален поход из българските земи.Още докато бил в Адрианопол,при него пристигнали синът и братът на Кракра,които му съобщили,че се предават-Перник и още 35 крепости.Вече в Мосинопол василевсът приел представител на Пелагония(Битоля),Моравизд и Липентий,кото носели същата новина-капитулация на техните крепости.В Сяр той приел самия Кракра и 35-те "архонти",както и управителя на Струмица.
Когато пристигнал в Струмица,при него се явили патриарх Давид,който носел писмо от Мария,съпруга на Иван Владислав,която обещавала подчинение,по-точно да се откаже от България,ако бъдат задоволени нейните желания.Там пристигнал и Богдан,когото Скилица нарича "топарх на вътрешните крепости",което съответства на ичургубоила.
От Струмица Василий 2-ри се отправил към Скопие,където местните жители го посрещнали с "литании и химни" и му се представил младият Николица,който командвал първия и най-опитния отряд от Самуиловите войски.Още по-тържествен бил приемът в столицата Охрид,където василевсът бил въведен в града с "хвалебствени песни,приветствия с пляскане на ръце и благословии"Според Скилица там се намирали "дворците на царете в България" и техните съкровища,които попаднали в ръцете на завоевателите-корони от бисери,златотъкани дрехи,сто кентинария златни монети,които били раздадени на ромейската войска.След това при василевса били доведени българската царица с трима от синовете си(Троян,Радомир и Климент) и шестте си дъщери,един незаконен син на покойния Самуил и седем деца на Гаврил Радомир.Явили се още три велможи заедно със своите "тагми"(командваните от тях военни части).Това били Несторица,Лазарица и младият Добромир,"приети благосклонно и почетени царски".От Охрид Василий 2-ри се отправил към Преспа и оттам към Девол.В този град,на специално издигната за случая трибуна,той приел тримата най-големи сина на Иван Владислав-Прусиан,Алусиан и Арон.Първият от тях полчил сан "магистър",а останалите двама-патриции.По същото време се предал и известният Николица,който на няколко пъти преминавал на страната на ромеите и след това бягал.Този път той бил изпратен в Солун и хвърлен в тъмница.След това императорът продължил победонсното си придвижване към Кастория,където при него били доведени две Самуилови дъщери.По същото време той наредил да разрушат Сервия и Соек,както и околните крепости,а когато се намирал в Стаг,приел покорството на управителя ня Белград.
Малцина били онези българи,които не само не отстъпили доброволно,но и оказали съпротива на превъзхождащите ги ромейски войски.Един от тях бил Ивац,който с укрепил в планината Врохот,продължавал "апостасията" и дори се стремял към властта в България.Скилица описва подробно как Ивац не се "вразумил" да не се противопоставя сам на ромеите,след като цялата страна била покорена и как бил измамен от Евстатий Дафиомил.Другото огнище на съпротивата било в крайния български северозапад,в гр.Сириум(Срем).Там бил изпратен Константин Диоген,който при лична среща успял да убие управителя на града-неговото име е неизвестно-и така градът и неговата област преминали под ромейска власт.Почти по същото време,предалият се малко преди това управител на Белград-Елемаг,заедно с някой си Гавра,организирал бунт с цел да възстанови българското царство,но опитът му завършил с неуспех.
Тези последни усилия постепенно угаснали и цяла България била покорена от ромеите.За Василий 2-ри останали само тържествата.Василевсът продължил свя път и пристигнал в Атина,където бил отслужен тържествен молебен в църквата,посветена на Св.Богородица(някогашният храм на Атина Палада,т.е.Партеона)и се отправил към Константинопол.Той влязъл в столицата през Златните врата,увенчан със златна корона.Пред него вървяла съпругата на цар Иван Владислав-Мария,заедно с живите потомци на комитопулите,предали се доброволно в плен.Тържествената процесия завършила във Великата църква,т.е."Света София",където Василий 2-ри отдал своята почит към Бога чрез хвалебствени химни.Така за ромеите завършила половинвековната епопея(както я наричат някои учени),а българите трябвало да изпитат сетнините от настъпващия апокалипсис.
В историческата литература причините за прекъсването на българските държжавни традции в началото на 11-ти век се обесняват в няколко посоки.На първо време става въпрос за политиката на цар Петър,който се отказал от настъпателната външно-политическа стратегия на своя предшественик.В крайна сметка България била принудена да се брани от Византия,при това в период,когато тя се намирала във възход.За падането на България под византийска власт твърде голямо значение имал и двубоят с Киевска Русия,в който буквално бил унищожен съпротивителният ресурс на източните български земи.Въпреки че българската държава била унищожена,в съзнанието на българската народност останал споменът за държавността,който в годините на византийско владичество бил олицетворяван от името на царя-светец Петър,фактически последният легитимен владетел от славната Крумова династия.Именно този спомен се наложил като обединителна идея за българите и като генератор на тяхното политическо поведение,което било и залогът,че българската държавна традиция ще бъде възстановена.

Петър:Началото на края

На 27 май 927 г.починал българският цар Симеон Велики.Той завещал на потомците си една могъща и обширна държава,която имала характеристиката на империя и която се била превърнала в център на една нова цивилизация.Някои автори наричат тази цивилизация "Славянска",а други-"Преславска".След смъртта на великия владетел престолът бил зает от неговия втори син-Петър,който,за разлика от баща си,се отличавал с изключителната си набожност и миролюбие.Цар Петър също оставил трайна диря в българската народна памет през Средновековието,но в крайна сметка неговото управление се оказало прелюдие към упадъка и края на Първата българска държава,до първото прекъсване на българските държавни трдиции.
Вече бе посочено,че след смъртта на цар Симеон престолът бил зает от втория му син Петър,докато първородният син-Михаил,от първата съпруга на великия владетел,бил пренебрегнат.В историческата наука и досега няма утвърдена версия за този избор.В миналото някои автори свързваха избора на Петър с неговата набожност и с презумцията,че силната му вяра в християнството няма да позволи повторение на събитията с Владимир Расате.Тази хипотеза обаче е напълно неаргументирана.
Едва ли към 20-те години на 10-ти век в България са съществували каквито и да било предпоставки за реставрация на езичеството,след като от годината на покръстването на българите вече са били изминали повече от 60 години.Така че предпочитанието на Петър пред Михаил,от страна на преславската аристокрация,трябва да се търси в друга посока.В някои извори например е отбелязано,че още приживе самият цар Симеон е посочил за свой наследник втория си син,като той е бил обозначаван и с титлата "престолонаследник".Иван Божилов обаче отбелязва,че с такава титла е бил обозначаван и първородният син-Михаил,и дори третият син на цар Симеон-Боян.Така че и в случая с титлите на Симеоновите синове няма аргументация за избора на Петър.
В тази връзка е необходимо също така да се посочи,че още докато цар Симеон е бил жив,в България е имало сериозна съпотива срещу неговите нескончаеми войни с Византийската империя.
В едно от писмата на Николай Мистик до Симеон например се твърди,че близо 20 000 българи били напуснали България и се заселили във Византия,тъй като не били съгласни с водената от цар Симеон агресивна политика.В този ред на мисли би било приемливо едно становище,че сред болярите в Преслав също е имало такава групировка и тъкмо тя е успяла да вземе превес след смъртта на цар Симеон.Към по-горните аргументи бихме прибавили още,че в българската столица е било твърде силно влиянието на болярина Георги Сурсувул-вуйчото на цар Петър.
Когато Петър поел управлението на България,в страната кипяла трескава подготовка за нова война срещу Византия.Първоначално новият владетел създал впечатлението,че ще продължи политиката на баща си.Още през есента на 927 г.според хрониката на Скилица,българските войски отново се озовали в Източна Тракия и отседнали на стан близо до крепостта Катасирти-близо до границата на Византия.Изненадващо обаче цар Петър предложил мир на император Роман Лакапин.
Йоан Скилица и Лъв Дякон обясняват тази постъпка с респекта на българския владетел пред византийската военна мощ,след като в българския стан научили за приготовленията на ромеите да дадат отпор на българското нападение.
Това обяснение на византийските летописци явно е пристрастно,след като в Константинопол приели предложението на цар Петър с голяма радост.Така на 8 октомври 927 г.между двете страни бил подписан нов мирен договор с твърде противоречиви последици.В договора наистина имало редица признания за България-Византия се задължавала да плаща ежегоден данък на българите,а Петър бил признат за цар.Българският църковен глава пък бил удостоен с патриаршеска титла.По този начин статутът на България и на българската църква значително се повишавал сред европейската политическа и църковна йерархии.На другия ден,след подписването на мира,цар Петър се венчал за внучката на Роман Лакапин-Мария,която в чест на мира била прекръстена на Ирина.Този брак се интерпретира в нашата история като първи прецедент в историята на византийското императорско семейство,в смисъл,че за първи път византийска принцеса се венчавала за представител на чужда династия.Този факт без съмнение показвал също признанието за високия статус на българската държава и управляващата я фамилия.
Този договор обаче имал и редица негативни страни за България.Преди всичко той се сключвал в момент,когато България доминирала във военния двубой с империята,така че от мира повече била заинтересована Византия.Освен това цар Петър и неговият наставник Георги Сурсувул направили значителни териториални отстъпки на Византия в Тракия,Македония,Тесалия и Драчката област.На практика границата между двете държави се възстановила съгласно договора между тях от 904 г.,а тези отстъпки наистина били необясними при условие,че България имала инициативата във военния двубой с Византия.Що се отнася до царската титла на Петър и до патриаршеския сан на българския църковен глава,то те не били равнопоставени по значение на титлата на василевса и на константинополския патриарх,каквато била целта на цар Симеон.Що се отнася пък до брака на цар Петър с внучката на Роман Лакапин,ако се съди от една хроника,то във Византия този брак не се смятал за династичен.Лиопрнд пише,че константинополската патриаршия не приемала Роман Лакапин като човек,принадлежащ към фамилията на "Багренородните" т.е.той не бил от семейството на Константин 7-ми-законният император,въпреки че синът на Лъв 6-ти бил женен за дъщерята на Роман Лакапин.В българо-византийския договор обаче имало една твърде опасна клауза-ромейката Мария-Ирина идвала в Преслав не само в качеството си на съпруга на българския цар,но и като "съуправител".А подобна стъпка била твърде опасна за България и създавала предпоставки тя да няма своя самостоятелна политика.Доколкото договорът от 927 г.все пак носел и положителни активи за българската държава,то те се дължали преди всичко на наследството на цар Симеон,от което цар Петър се възползвал.
Той не притежавал нито упоритостта на баща си,нито неговата решителност и честолюбиви амбиции.Отдаден на духовни дела за укрепване на християнската вяра сред поданиците си,той отделял значително по-малко време на политиката и дипломацията.В първите години от царуването му далеч не всички били убедени,че избраният от него път е най-правилен за България.Споменът за победите на цар Симеон все още бил жив.Сред недоволните бил и братът на цар Петър,Иван,който през 928 г.организирал заговор.Намеренията му се провалили и той бил хнърлен в затвора.Малко по-късно,при една размяна на пленници между българи и византийци,заговорникът бил предаден на византийския император,който се отнесъл твърде благосклонно към него.Иван получил благороднически сан и обширни имоти в Мала Азия.Това бил красноречив знак,че Византия не е честна в поведението си спрямо цар Петър,независимо от поетите задължения в сключения договор.
Две години по-късно лишеният от престола най-голям син на Симеон-Михаил,вдигнал бунт в земите по долна Струма.Само неочакваната му смърт спестила нови големи неприятности на цар Петър.Останали без водач,въстаниците потърсили убежище във Византия,където се разпръснали.В същото време,възползвал се от несигурната обстановка в страната,плененият от цар Симеон сръбски княз Чеслав успял да избяга от Преслав и възстановил независимостта на сръбските земи.
След тези събития положението в България в общи линии се стабилизирало.Болярството се обединило около цар Петър,изправено пред една нова заплаха в лицето на маджарите.Причина за настъпилата консолидация вероятно била и появата на богомилската ерес.
След катастрофалното поражение,което понесли маджарите през 896 г.,те се оттеглили в Панония и десетилетия наред не се осмелявали да безпокоят българската държава.Едва в началото на 30-те години на 10-ти век те обърнали поглед към Балканския п-ов.Сериозно застрашени били отвъддунавските земи на България,върху чиито сигурност и защита цар Симеон не отделил достатъчно внимание.През 934 г.маджарски отряди опустошили българските земи,след което достигнали до стените на Константинопол.
Византия не проявила никакво желание да помогне на България,а откупила спокойствието си като се задължила да плаща данък на маджарите.Това поставило в крайно неблагоприятно положение цар Петър,който в следващите години трябвало сам да поеме ударите на нашественика.Независимо от това той продължил да се държи лоялно към Византия и даже през 943 г.я предупредил,че руският княз Игор готви голям поход срещу нея.През 963 г.след смъртта на българската царица,двете държави подновили мирния договор помежду си.Цар Петър се съгласил да изпрати в Константинопол синовете си Роман и Борис като заложници на мира.Две години по-късно,убеден,че Византия не е склонна да спазва съюзническите си задължения,той сключил договор с маджарите.Обещал им свободен пропуск през българските земи на път към Византия при условие,че не вършат грабежи и опустошения.Това бил един умел,но за съжаление закъснял дипломатически ход.Конфликтът с Византия,който зреел от години,станал неизбежен.
Поводът за разрива между двете страни дошъл от страна на император Никифор 2-ри Фока.През 967 г.по време,когато той празнувал тържествено победата си над арабите в Мала Азия,при него се явили български пратеници и поискали обичайния ежегоден данък.Възгордян от военните си успехи,императорът се отнесъл грубо към пратениците,заповядал да ги изгонят,като дори отправил обидни думи към цар Петър.Поведението му било в пълен разрез с дипломатическите традиции,съгласно които пратениците на чужди държави били непикосновени и срещу тях никой нямал право да вдига ръка.Без да изчака реакцията на българския владетел,който имал достатъчно основания да наруши мира,императорът нахлул в България.Походът му бил по-скоро демонстрация на военна сила,отколкото начало на сериозна война.Никифор 2-ри Фока искал да принуди цар Петър да се откаже от споразумението си с маджарите.
Византийският хронист Йоан Зонара съобщава,че в отговор на искането на императора цар Петър изпратил писмо,в което писал:"Когато те воюваха срещу нас,при все че бе повикан от нас,ти не пожела да ни дойдеш на помощ.И сега,когато по принуждение ние сключихме съюз с тях,ти ни караш да нарушим договора,да вдигнем оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война".
Решителното нежелание на българския владетел да наруши съюза с маджарите разгневило императора.Той прекратил похода,но не се отказал от намерението си да нанесе нов удар.За тази цел през 968 г.византийско пратеничество с много подаръци и обещания убедило киевският княз Светослав да нападне България.Този дипломатически ход Византия предприела между другото и за да отклони вниманието на войнствения княз от владенията си на Кримския п-ов.
През същата година 60 000-на руска армия се спуснала по Днепър и нахлула в българските земи.Русите разбили изпратената насреща 30 000-на армия и за кратко време превзели около 80 крепости в Североизточна България.След този успех княз Светослав нямал желание да напусне завладените земи.
Истинските му намерения проличават от едно известие в руския летопис "Повест за древните времена".Там е цитирано негово писмо до майка му,в което се казва:"Не желая да бъда в Киев,а желая да живея в Преславец на Дунава-там е средата на моята земя.Тук се стичат всички блага:от гръцката земя-злато,тъкани,вина и различни плодове,от Чехия и унгария-сребро и коне,от Русия пък-кожа и восък,мед и роби".
Завоевателните планове на руския княз разтревожили Византия,която решила да изглади отношенията си с България.След кратки преговори в Константинопол добросъседските взаимоотношения били възстановени.В същото време българската дипломация спечелила на своя страна печенегите,които нападнали и обсадили град Киев.Това принудило княз Светослав да напусне България.Временно опасността била отклонена,но тепърва предстоели нови тежки изпитания.Още на следващата година,след като отблъснал печенегите,княз Светослав предприел втори поход срещу българската държава.При известието за похода цар Петър,вече на преклонна възраст,се оттеглил в манастир,където скоро починал.От Константинопол се завърнал големият му син-Борис 2-ри,който поел властта в критичен за България момент.През пролетта на 970 г.русите се озовали пред град Преслав и след кратка обсада го превзели.Цар Борис,семейството му и брат му Роман били пленени.Намерението на руския княз било да продължи настъплението си в Тракия и да привлече на своя страна и българите.В отговор на това новият византийски император Йоан Цимисхий му изпратил писмо,в което го убеждавал да напусне страната,която "не му принадлежи".Всъщност императорът си поставил за цел не само да прогони руския княз,но и да завладее отслабената българска държава.През пролетта на 971 г.той предприел голям поход срещу Преслав.Точно по великденските празници,възползван от намалената бдителност на пазачите на проходите,императорът преминал Хемус и се озовал под стените на бъларската столица.Започнала кръвопролитна битка,в която българи и руси съвместно защитавали Преслав.Въпреки проявения героизъм,градът паднал във византийски ръце.Йоан Цимисхий пленил Борис 2-ри,но лицемерно заявил,че запазва правата върху престола му.Княз Светослав се оттеглил в Дръстър,но там българското болярство отказало да му помага.Това предизвикало неговия гняв и той заповядал да бъдат избити 300 души,а други били хвърлени в затвора.Под стените на Дръстър русите претърпели ново поражение и се принудили да се оттеглят в земите си.Княз Светослав обаче така и не успял да се добере до Киев.В района на днепърските прагове войската му била нападната от печенегите и там намерил смъртта си.Честолюбивите му завоевателни стремежи нанесли непоправим удар на българската държава,която изчерпала в значителна степен своите съпротивителни ресурси.Възползван от това,Йоан Цимисхий свалил маската на "освободител",превзел Преслав и пленил царското семейство.В негова чест градът бил преименуван на Йоанопол.Триумфиращият Йоан Цимисхий се завърнал тържествено в Константинопол като покорител на българската държава.
За това събитие византийският хронист Лъв Дякон пише,че след това императорът отишъл в двореца си като водил със себе си Борис-цар на мизите,и му заповядал да свали знаците на царската си власт,а те били тиара,обвита в пурпур и извезана със злато и бисери,багреница и червени обувки.Самият Борис пък удостоил със сана магистър.
Земите в Североизточна България били превърнати във византийска провинция,а в по-големите селища се заселили византийски гарнизони.Все още свободни оставали югозападните български земи,превърнали се в следващите десетилетия в център на съпротивителните сили в борбата срещу Византия.
По времето на управлението на цар Петър започнал упадъкът на Първото българско царство.Тепърва обаче за България предстоял тежък период-византийското робство.