Самуил:Крахът

Както вече бе посочено,византийският император Йоан Цимисхий пленил Борис 2-ри и цялото му семейство през 971 г.В чест на императора Преслав бил преименуван на Йоанопол.Свободни оставали югозападните български земи,превърнали се в следващите десетилетия в център на съпротивителните сили срещу Византия.
Съпротивата на българите в свободните земи оглавили братята Давид,Моисей,Арон и Самуил-синове на комит Никола,който бил управител на Средецката област.Началото на тяхното движение се датира от 969 г.,когато цар Петър бил все още жив.
Докато в Северна България се водели битки между българи и византийци,братята укрепили своето независимо положение.Най-старият брат-Давид-поел управлението на най-южните области с центрове Костур и Преспа.Моисей се установил в Струмица,а Арон-в град Средец.На най-малкия брат-Самуил-била поверена защитата на Видинската крепост.
Сведения в някои западни хроники показват,че братята потърсили и международна подкрепа в борбата си срещу Византия.В "Саксонски аналист" се споменава,че през 973 г.немският император Отон 1-ви приел в резиденцията си в Кведлинбург пртеници на българите.Т били изслушани любезно и отпратени с дарове.По всичко изглежда,че императорът не се е ангажирал с някакви сериозни обещания.
Идеята за възстаовяването на целостта на българската държава бил основният двигател в политиката на четиримата братя.Възползвали се от убийството на Йоан Цимисхий и започналите междуособици във Византия през 976 г.,те освободили Североизточна България.След този първоначален и обнадеждаващ успех Самуил нахлул в Тесалия,а Моисей се насочил към Серес.В сражение Моисей паднал убит,а малко по-късно същата участ сполетяла и Давид.Надеждата за избавление подтикнала към по-сериозни действия и българските престолонаследници.Те успели да избягат от Константинопол и достигнали до българската граница.За нещастие обаче Борис 2-ри бил убит по погрешка,а Роман невредим стигнал до Самуил.Единственият жив наследник на Петър бил провъзгласен за цар,което показва,че братята признавали легитимността на българската царска династия.Нещо повече,убежище при тях намерил и патриарх Дамян,който продължил да изпълнява задълженията си на глава на българската църква.С това се подчертавала още веднъж пълната политическа и църковна приемственост между Преславска България и владенията на братята,където се пренесла борбата срещу Византия.
След смъртта на Йоан Цимисхий византийският престол бил зает от амбициозния и упорит Василий 2-ри.Съвременниците казвали за него,че по манталитет повече приличал на суров войн,отколкото на изтънчен владетел.В отговор на успешните действия на българите в Тесалия през 986 г.императорът предприел голям поход срещу България.Войските му се насочили към Средец и го обсадили.След 20-дневни безуспешни опити да проникне в града,Василий 2-ри бил принуден да се оттегли.В една планинска теснина,наречена "Българска клисура"(в долината на р.Яворица между Траянови врата и Ветрен)войските на Самуил устроили засада на византийската армия.На 17 август император Василий 2-ри претърпял катастрофално поражение.Самият той едва успял да се спаси,а неговата палатка,целят обоз и скъъпоценностите,които носел,попаднали в български ръце.Веднага след това сражение войските на Самуил нахлули в Южна Македония и превзели двете важни крепости Верея и Сервия.За съжаление между Самуил и Арон избухнали разногласия относно по-нататъшната политика спрямо Византия.Те били умело подклаждани от Василий 2-ри,който с щедри обещания успял да привлече Арон на своя страна.Научил за тези преговори,Самуил се отнсъл сурово с брат си и погубил не само него,но и целият му род.Пощаден бил само синът му Йоан Владислав.Така единствен ръководител в борбата срещу Византия останал Самуил,който по единодушното мнение на съвременниците си се отличавал с енергичен характер и забележителни спсобности на военачалник.Формално начело на българската държава продължавал да стои цар Роман,но фактически управлението било в ръцете на Самуил.През 991 г.при едно сражение Роман бил пленен и отведен в Цариград.Този неуспех не отчаял Самуил.Две години по-късно той навлязъл в сръбските земи и пленил сръбския княз Иван Владимир.За да го привлече на своя страна,го оженил за дъщеря си Косара и го върнал обратно в земите му.През 997г.,след като научил,че Роман е починал,Самуил се провъзгласил за български цар.На неговата династия било съдено да управлява България само 21 години.
В "Златопечатаника" на цар Калоян,който съдържа тържествената клетва за преминаването му в лоното на римската църква,се отбелязва,че неговите предшественици Симеон,Петър и Самуил са получили короната от "пресветата божия Римска църква".Това дава основание да се предположи,че непосредствено след провъзгласяването си за цар Самуил е положил усилия да получи международно прзнание от Римската църква,тъй като от Византия това очевидно не е могло да стане.
След като се обявил официално за цар на България,Самуил организирал военен поход в южна посока и достигнал чак до Коринтския провлак.Докато българските войски налагали властта си в същинска Гърция,по заповед на Василий 2-ри солунският военен управител Никифор Уран тръгнал с наличната си армия да пресрещне българските войски.Двете армии се срещнали северно от Атина при малката река Спрехей.Поради проливните дъждове реката била придошла и на пръв поглед изглеждало,че е невъзможно да бъде премината.Поради това цар Самуил разпуснал войската си,а войниците му тръгнали из околностите да търсят храна за конете си.Ромеите обаче успели да намерят брод и да преминат реката.Те неочаквано нападнали българите и им нанесли тежко поражение.Много от войниците на Самуил били изклани,а самият той бил тежко ранен.Българският владетел и синът му Гаврил-Радомир си послужили с хитрост,за да не попаднат в плен.Те легнали сред изкланите войници и се престорили на мъртви,след което успели да се доберат до столицата Охрид.Това поражение на българите се оказало и увертюра към по-нататъшните тежки загуби на българския цар,независимо от неговите енергични опити да се противопостави на византийската инвазия.
Скоро след сражението Василий 2-ри отново напомнил за себе си и то не как да е,а с категорчен знак за сериозна промяна в действията си срещу България.Ето какво съобщава Йоан Скилица:"През 6508 г.,13 индикт(1000 г.)василевсът изпратил силна войска срещу българските крепости отвъд Хемус.Предводители били патриций Теородокан и протоспотрий Никифор К.Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав и Плиска,и се завърнала невредима и победоносна.Ромеите покорили също така и онези български земи,които били разположени на север от Дунав".
30 години след похода на Йоан Цимисхий(971 г.)в тази посока,която била наложена от обстоятелствата(руското присъствие в източнобългарските земи),Василий 2-ри избрал,напълно съзнателно,военните действия на византийците отново да бъдат насочени натам.Това не било случайно хрумване,както се разбира от текста на Скилица,а военна кампания,която поставила началото на изпълнението на един голям и важен план:овладяването на България.И Василий 2-ри започнал от земите,които били най-близо до столицата на Империята и в същото време най-отдалечени от основните сили на българите и от техния държавен център.Следователно-най-уязвими.В същото време действията на цар Самуил улеснявали намеренията на византийския император.Като се изключат събитията от 990-991 г.,довели до освобождението на Източна България,военните действия,предприети от българския цар,били насочени на юг или на север.При тази стратегия оставало значително свободно място на изток.И тъкмо там нахлули ромеите,като без особени трудности-такова впечатление оставя разказът на Скилица-успели да покорят освободилите се само преди десет години източнобългарски области.Василий 2-ри отново установил там византийска администрация-гражданска и военна-и създал сигурен тил за по-нататъшното си настъпление.Имало нещо символично в този поход и неговия резултат:от тук започнало покоряването на България през 971 г.,но то за щастие не завършило;от тук започнали и решителните военни действия на Василий 2-ри.Наистина завладяването на България-такива били намеренията на византийския импеератор-било далече.Но не може да се отрече,че инициативата във войната,която четвърт столетие била у Самуил,сега вече се намирала в ръцете на Василий 2-ри.Византийският василевс бил този,който оттук нататък определял стратегията и тактиката на войната,а българският владетел бил принуден да следва своя противнк и дори да повтаря ходовете му.На следващата 1001 г.Василий 2-ри отново се отправил срещу Самуил,но този път за изходна точка му послужил Солн.При Верея усилията на ромеите били улеснени,тъй кото упавителят на крепостта Добромир я предал доброволно.Но при Сервия те се натъкнали на Никола,когото заради малкия му ръст наричали Николица.След продължителна обсада Василий 2-ри успял да овладее града и да плени неговия управител.Голяма част от българското население изселил и на негово място установил ромейски гарнизон.Оттам ромеите се насочили към Тесалия,където Василий 2-ри възстановил разрушените от Самуил крепости и преместил местните българи във Волерон.На връщане императорът достигнал до Воден-малка крепост,разположена върху скала,според Скилица-край Островското езеро.И тази българска твърдина имала същата участ-след като била превзета,нейните обитатели също били отведени във Волерон,а управителят придружил Василий 2-ри в Солун,който,завръщайки се в изходната точка,завършил кампанията през 1001 г.
Следващата военна кампания на Василий 2-ри срещу България отново започнала от неочаквана посока.Според Скилица това станало на следната година,т.е.6510,15 индикт,което ще рече септември 1001-август 1002 г.Тъкмо тогава Василий 2-ри изненадващо се появил край Видин и го обсадил.Обсадата продължила цели осем месеца и едва тогава императорът успял "със сила да го овладее".Но във втората грамота,която Василий 2-ри издал в полза на Охридската архиепископия,открито се говори,че Видинската епархия била много "полезна и предана" на василевса,като му "отворила пътищата си за страната".Това дава основание да се мисли,че определени личности в града са улеснили значително ромеите и едва ли само силата им е позволила да влязат във Видин,вероятно към края на 1002 г.
Драмата на Видин-този град за първи път се появявал в българо-византийските отношения-продължила цели осем месеца.По това време,на изненадващите действия на Василий 2-ри,Самуил също отговорил с изненада.Вместо да противодейства пряко на византийския василевс,той се озовал бързо на ромейска територия и на 15 август 1002г.нападнал Адрианопол.По този начин се образувала интересна конфигурация на основните сили на двете страни:докато Василий 2-ри се намирал в българския северозапад,Самуил успял да проникне в Югоизточна Тракия,твърде близо до византийската столица.Но докато византийският император успял да постигне целта си и да овладее Видин,Самуил успял само да завладее ежегодния панаир,който вероятно се провеждал край стените на Адрианопол,сдобил се с много плячка и се завърнал в страната си.
Василий 2-ри,след като приключил обсадата и Видин паднал във византийски ръце,потеглил на юг,вероятно по долното течение на Морава,през Ниш-една посока,която за първи път трябвало да го отведе към вътрешните области на българската държава.И може би да го срещне отново със Самуил.Вероятно през пролетта на 1003 г.Василий 2-ри достигнал до Скопие и не без изненада открил,че на другия бряг на Вардар е разположен лагерът на Самуил.Подобно на случката при Спрехей,разчитайки на пълноводието на реката,което не позволявало тя да бъде премината,българският цар лгерувал безгрижно.Този път един войник намерил брод,ромеите преминали реката и отново разгромили нищо неподозиращия Самуил.Ако се съди по думите на Скилица,българите се впуснали в безредно бягство,а в ръцете на техните противници паднал не само лагерът им с личната палатка на Самуил,но и град Скопие.След тази нова победа Василий 2-ри се отправил на североизток и достигнал до Перник,но след като не успял да постигне нищо-"нито със сила,нито с ласкателства"-се отправил към Филипопол(Пловдив)и оттам към Константинопол.
Оттук нататък конкретни сведения за българо-византийските отношения през следващите 10 години няма.Обикновено към 1004-1005 г. се отнася бягството на Ашот и Самуиловата дъщеря Мирослава в Константинопол и предаването на Драч в ръцете на ромеите,но сигурни хронологически указания липсват.За сблъсъци между българи и ромеи по същото време говорят някои източни извори,но те са твърде несигурни.Ето защо Скилица отново е основният извор:"Василий 2-ри всяка година навлизал в България,опустошавал я и разорявал всичко по пътя си.А Самуил не бил в състояние да му се противопостави в открито сражение,търпял поражение след поражение и губел силите си.И така до 1014 г.".Дали действията на Василий 2-ри през тази година са имали по-решителен характер или пък българският цар,който избягвал прекия сблъсък с ромеите,решил да промени своята тактика,е труднода се каже.Но знаейки,че василевсът обикновено потегля на поход от Солун и твърде често следвал долината на Струма,Самуил наредил да бъде построена широка и висока преградна стена край днешното село Ключ.Това отбранително съоражение наистина спряло настъплението на ромейската войска,но и този път съдбата на българите не била решена в открит сблъсък,а чрез изненада.Част от ромеите,предвождани от Никифор Ксифий,заобиколили планината Беласица и се появили в гръб на българските войни.Това решило изхода от сражението:българите се разбягали в различни посоки,но притиснати от две страни,тъй като Василий 2-ри успял да преодолее защитната стена,те понесли много големи загуби.Самуил едва се спасил с помощта на сина си Гаврил Радомир,който го отвел в Прилеп.Всичко това станало на 29 юли 1014 г.
Поражението на българите било пълно.Но това не бил краят,защото трагедията все още не била завършила.Василий 2-ри наредил да ослепят пленените български войници-15 000.
Този невероятен със своята жестокост акт има своето обеснение:Василий 2-ри гледал на българите(не само на техния цар)като на бунтовници,като на хора,извършили апостасия,чиято крайна цел е узорпацията.А апостасията винаги се наказвала безмилостно-виновният бил ослепяван,но този път византийският василевс обявил за виновни всички българи и за да накаже косвено техния владетел,заповядал да лишат от зрение неговите воини.Една масова жестокост,която спечелила на Василий 2-ри прозвището Българоубиец.Независимо от мораната стойност на този акт,той донесъл поредния успех на византийския император.Когато Самуил видял ослепените си войници-едно неописуемо зрелище-припаднал,едва съвзел се,получил сърдечен удар и след два дни,на 6 октомври 1014 г.,умрял.Така 38 години след възобновяването на войната с Византия,Самуил,който сторил толкова много за Българското царство,ликвидирано в 971 г.,намерил покой в смъртта си.
След неочакваната смърт на цар Самуил властта била поета от неговия син Гаврил Радомир,нарича още Роман.Според Скилица това станало на 15 октомври,13-ти индикт,т.е.15 октомври 1014 г.или 9 дни след кончината на баща си.По-късните събития дават основание да се смята,че това междуцарствие се е получило поради съпротва срещу Гаврил Радомир,но единственият извор,който е от Скилица,не дава никакви сведения за това.Гаврил Радомир бил син на Самил и Агата,дъщеря на Йоан Хризилий,протевон на Драч.Трудно е да се каже кога е роден,тъй като липсват сведения.Бракът на неговите родители би могъл да бъдеонесен към началото на 70-те на 10-ти век,при това положение той получил българската царска корона и тежестите на държавното управление на около 40 години.Скилица не пропуснал да отбележи,че той превъзхождал своя баща по мощ и по сила,но много му отстъпвал по мъдрост и разум.
Новият български цар нямал време да се ориентира в международната обстановка.Това не било толкова необходимо.От една страна,той поне 20 години стоял непосредствено до баща си във всички важни събития,а от друга,самата обстановка била ясна.Политиката на Византия към България отдавна не криела никакви тайни,а стратегията на Василий 2-ри,макар и изненадваща понякога,била позната.Той нямало да спре докато не унищожи Българското царство.Изминалото десетилетие и половина от новото хилядолетие показвало,че обръчът все повече се затяга.При това положение Гаврил Радомир имал само една възможност:да воюва докрай.
Василий 2-ри,след като разгромил Самуил при Ключката клисура,се отправил към Струмица и по пътя завладял намиращата се наблизо крепост Мацукион(Мачуково).В същото време,за да си осигури връщането към Солун,императорът наредил на тамошния дук Теофилакт Вотаниат също да се насочи към Струмица и да разчисти пътя от преградите,които българите били издигнали.Солунският дук потеглил,за да изпълни нареждането на императора,но Гаврил Радомир първоначално го пропуснал да мине безпрепятствено,а по време на обратния път му устроил засада в една теснина,разгромил войската му,а него лично убил,пронизвайки го с копието си.Василий 2-ри,обезпокоен от това поражение,решил да преустанови своето нахлуване в българските земи и се отправил обратно към Солун.По пътя назад той обсадил крепостта Мелник,която след кратка обсада се предала.Доволен от този успех,императорът се завърнал в Мосинопол.Но едва пристигнал там на 24 октомври,той научил вестта за Самуиловата смърт.Разчитайки на объркване и дезорганизация у българите,Василий 2-ри започнал нова кампания,въпреки наближаващата зима.Отново през Солун той бързо достигнал до Битоля,като пътьом изгорил дворците на Гаврил край Бутели,сетне овладял Прилерп и Щип и оттам,преминавайки р.Черна,достигнал до Воден и на 9 януари 1015 г. се завърнал в Солун.
Позицията на Гаврил Радомир била пасивна или в най-добрия случай изчаквателна.Само от време на време той можел да реагира на някое византийско действие,преставайки да бъде наблюдател.И тази представа за възможностите на българския цар не се дължи на разказа на Скилица,а на реалното съотношение на силите.Защото инициативата отдавна била в ръцете на Империята.И наистина,през пролетта на 1015 г.Василий 2-ри отново се върнал в България и се отправил към Воден,защото българите от града му били изменили.След кратка обсада в деня на Великата събота те били принудени отново да се предадат.Но този път императорът наредил всички българи да бъдат изселени във Волерон,а на тяхно място заселил т.нар."копиеносци",които по думите на самия Скилица били "диви,безмилостни убийци и разбойници".След като построил "в средата на теснината"две крепости-Кардия и Свети Илия,Василий 2-ри се завърнал в Солун.И тъкмо тогава се случило нещо неочаквано.Чрез един ромей,чиято ръка била отрязана,Гаврил Радомир му изпратил писмо,с което му обещавал покорство и подчинение.Трудно е да се обясни този ход на българския цар или по-точно да се предпочете една от двете възможности-сериозно намерение или желание да се спести време.Може би второто е по-вероятно.Така е схванал тази постъпка на Самуиловия син и ромейският император и изпратил своите войски към Мъглен.Те били предвождани от небезизвестния Никифор Ксифий и солунския дук Константин Диоген.Към тях скоро се присъединил и самият Василий 2-ри.Събитията се развили събитията по вече познатия начин:обсада,опит да се преодолеят стените от ромейските войски и накрая българите се предали.Били пленени Дометиан Кавхан-високопоставен мъж и съветник на Гаврил и Илца,управител на града.Всички българи,годни да носят оръжие,били изпратени в "Аспракания",т.е.Васпуракан,а крепостта била изгорена.
На петия ден след превземането на Мъглен при Василий 2-ри пристигнал някогашният пратеник на Гаврил Радомир,ромеят с отрязана ръка.Той донесъл писмо,с което Иван Владислав,единственият останал жив син на Арон,съобщавал,че е убил своя бртовчед Гаврил,взел цялата власт в България и изразявал готовност да прояви покорство и подчинение.Малко неясно защо е сторил това,императорът издал хрисовул,с който потвърдил решението си и го изпратил на новия български цар.Само след няколко дни дошъл отговорът на Иван Владислав,придружен с писмо на високопоставенеи български аристократи,които пишели,че са готови да станат поданици и роби на василевса.Но скоро Василий 2-ри разбрал,че е заблуждаван.Вероятно и Иван Владислав,както Гаврил Радомир се опитвал с дребно хитруване да спечели време.Но рано или късно лъжливите ходове били изобличавани.Още повече,че византийският василевс,гледайки на българите като на отцепници и бунтовници,узорпатори на царската титла,можел да приеме от българския владетел само едно:безусловната му капитулация.
Василий 2-ри не закъснял да поднови военните действия.Ромейските войски унищожили областта около Острово,след това Соек(Мъгленско)и нахлули в Пелагонийското поле.И отново,както предходната година,всички българи били ослепени.Най-сетне той достигнал до българската столица Охрид,там където според Скилица се намирали дворците на българските царе,превзел я и имал намерението да се отправи към Драч,който непрекъснато бил заплашван от Самуиловия зет Иван Владимир.Наистина зетският княз споделил съдбата на Гаврил Радомир и бил убит от Иван Владислав,но заплахата над града оставала.Тези намерения на василевса не били осъществени,тъй като някъде в Пелагонийското поле българският военачалник Ивац унищожил цяла византийска войска,командвана от стратега Георги Гонициат и протоспатарий Орест.Василий 2-ри бил принуден да се върне,но този път само преследвал Ивац и през Солун се завърнал в Мосинопол.Но военните действия до края на 1015 г.не престанали.Една византийска войска,командвана от Давид Арианит,изненадващо овладяла крепостта Термица,а друга,предвождана от Никифор Ксифий,достигнала още по на север и завладяла крепостта Бояна край София.
През 1016 г.Василий 2-ри лично се отправил към Тридица(София),но по пътя обсадил Перник.Обсадата продължила 88 дни,тъй като защитниците на крепостта се сражавали много храбро и това принудило василевса да се откаже не само от желанието си да превземе Перник,но и да прекрати цялата кампания и да се завърне в Мосинопол.
Военните действия били възобновени през пролетта на 1017 г.Този път Василий 2-ри се отправил към Кастория(Костур)и овладял намиращата се наблизо крепост Лонгон.В същото време друга ромейска войска,предвождана от Давид Арианит и Константин Диоген,отново опустошила и разграбила Пелагонийската област.Пленените българи-вероятно много-били разделени между императора,ромеите и съюзните руски дружини.Веднага след това Василий 2-ри се опитал да овладее Кастория,но напразно.И изведнъж се появили българите.И то по много странен начин.Според Скилица Василий 2-ри получил писмо,в което дръстърският стратег го уведомявал,че съществувало обединение на войските на Иван Владислав и Кракра,към което се били присъединили и печенези.Коалицията имала нмерение да нападне ромеите.Този българо-печенежки съюз предизвиква съмнения.Преди всичко поради голямата отдалеченост на българи и печенези.Но и самият Скилица малко по-късно съобщава,че походът не могъл да се състои,тъй като печенезите се отказали от замисленото сътрудничество.
Изглежда,че и самият Василий 2-ри,въпреки твърдението на Скилица,не се разтревожил особено от заплахата и превзел крепостта Винеград и я изгорил,след това възстановил Верея,а Острово и Молиск опустошил и унищожил.Когато станалоизвестно,че съюзът между българи и печенези е осуетен,василевсът превзел и изгорил крепостта Сетина и най-сетне срещу българите се изправил Иван Владислав.В състоялото се сражение ромейските войски,съставени от западните схюди и отрядът на солунския дук Константин Диоген надделели над българите,които заедно с царя се разбягали,овладели обоза,пленили 200 тежко въоражени воини,както и един племеник на българския цар,ослепен веднага по нареждане на солунския дук.Това сражение било последното за изтичащата 1017 г.Василий 2-ри се отправил към Воден и оттам,на 9 януари 1018 г.,се завърнал в Константинопол.
Настъпила последната година от почти половинвековната война между България и Византия.И тази последна година започнала странно.Поне от страна на българските сили или по-точно от страна на българския цар.Виждайки се свободен от византийското присъствие,Иван Владислав се отправил към Драч и го обсадил "с варварска надменност и високомерие".Трудно е да се обясни тази постъпка.Каквото и обяснение да се намери,ако е възможно,по-важен е резултатът:докато Иван Владислав се сражавал с патриция Никита Пигонит,двама пехотинци се втурнали и му нанесли смъртоносни удари в корема.Смъртта на царя била преддверието към края.
Трудно е да се каже дали България е изпаднала в "безцарствие",защото Скилица никъде не споменава зо коронясването на най-стария син на убития цар-Пресиан,нито на някой друг от петимата му братя.Напротив,той го е представил като беглец.Очевидно България била на прага на гибелта,всички държавни структури се разпаднали или се разпадали,съпротивителните сили били изчерпани или ако били останали такива,то те едва ли биха могли да окажат някаква съпротива на ромеите.Българите,с малки изключения,са очаквали края на десетилетната война.И повечето от тях били готови да помогнат за приближаването на този край.Дали последната година от войната е протекла така,както я описва Скилица,или пък византийският историк създава една,до известна степин,превратна картина,е невъзможно да се каже.И все пак така тя сякаш е по-близо до действителността,отколкото до пристрастието.
За Василий 2-ри 1018 г.,по-точно времето,след като получил известието за смъртта на българскя цар,била година на победоносен,по-скоро триумфален поход из българските земи.Още докато бил в Адрианопол,при него пристигнали синът и братът на Кракра,които му съобщили,че се предават-Перник и още 35 крепости.Вече в Мосинопол василевсът приел представител на Пелагония(Битоля),Моравизд и Липентий,кото носели същата новина-капитулация на техните крепости.В Сяр той приел самия Кракра и 35-те "архонти",както и управителя на Струмица.
Когато пристигнал в Струмица,при него се явили патриарх Давид,който носел писмо от Мария,съпруга на Иван Владислав,която обещавала подчинение,по-точно да се откаже от България,ако бъдат задоволени нейните желания.Там пристигнал и Богдан,когото Скилица нарича "топарх на вътрешните крепости",което съответства на ичургубоила.
От Струмица Василий 2-ри се отправил към Скопие,където местните жители го посрещнали с "литании и химни" и му се представил младият Николица,който командвал първия и най-опитния отряд от Самуиловите войски.Още по-тържествен бил приемът в столицата Охрид,където василевсът бил въведен в града с "хвалебствени песни,приветствия с пляскане на ръце и благословии"Според Скилица там се намирали "дворците на царете в България" и техните съкровища,които попаднали в ръцете на завоевателите-корони от бисери,златотъкани дрехи,сто кентинария златни монети,които били раздадени на ромейската войска.След това при василевса били доведени българската царица с трима от синовете си(Троян,Радомир и Климент) и шестте си дъщери,един незаконен син на покойния Самуил и седем деца на Гаврил Радомир.Явили се още три велможи заедно със своите "тагми"(командваните от тях военни части).Това били Несторица,Лазарица и младият Добромир,"приети благосклонно и почетени царски".От Охрид Василий 2-ри се отправил към Преспа и оттам към Девол.В този град,на специално издигната за случая трибуна,той приел тримата най-големи сина на Иван Владислав-Прусиан,Алусиан и Арон.Първият от тях полчил сан "магистър",а останалите двама-патриции.По същото време се предал и известният Николица,който на няколко пъти преминавал на страната на ромеите и след това бягал.Този път той бил изпратен в Солун и хвърлен в тъмница.След това императорът продължил победонсното си придвижване към Кастория,където при него били доведени две Самуилови дъщери.По същото време той наредил да разрушат Сервия и Соек,както и околните крепости,а когато се намирал в Стаг,приел покорството на управителя ня Белград.
Малцина били онези българи,които не само не отстъпили доброволно,но и оказали съпротива на превъзхождащите ги ромейски войски.Един от тях бил Ивац,който с укрепил в планината Врохот,продължавал "апостасията" и дори се стремял към властта в България.Скилица описва подробно как Ивац не се "вразумил" да не се противопоставя сам на ромеите,след като цялата страна била покорена и как бил измамен от Евстатий Дафиомил.Другото огнище на съпротивата било в крайния български северозапад,в гр.Сириум(Срем).Там бил изпратен Константин Диоген,който при лична среща успял да убие управителя на града-неговото име е неизвестно-и така градът и неговата област преминали под ромейска власт.Почти по същото време,предалият се малко преди това управител на Белград-Елемаг,заедно с някой си Гавра,организирал бунт с цел да възстанови българското царство,но опитът му завършил с неуспех.
Тези последни усилия постепенно угаснали и цяла България била покорена от ромеите.За Василий 2-ри останали само тържествата.Василевсът продължил свя път и пристигнал в Атина,където бил отслужен тържествен молебен в църквата,посветена на Св.Богородица(някогашният храм на Атина Палада,т.е.Партеона)и се отправил към Константинопол.Той влязъл в столицата през Златните врата,увенчан със златна корона.Пред него вървяла съпругата на цар Иван Владислав-Мария,заедно с живите потомци на комитопулите,предали се доброволно в плен.Тържествената процесия завършила във Великата църква,т.е."Света София",където Василий 2-ри отдал своята почит към Бога чрез хвалебствени химни.Така за ромеите завършила половинвековната епопея(както я наричат някои учени),а българите трябвало да изпитат сетнините от настъпващия апокалипсис.
В историческата литература причините за прекъсването на българските държжавни традции в началото на 11-ти век се обесняват в няколко посоки.На първо време става въпрос за политиката на цар Петър,който се отказал от настъпателната външно-политическа стратегия на своя предшественик.В крайна сметка България била принудена да се брани от Византия,при това в период,когато тя се намирала във възход.За падането на България под византийска власт твърде голямо значение имал и двубоят с Киевска Русия,в който буквално бил унищожен съпротивителният ресурс на източните български земи.Въпреки че българската държава била унищожена,в съзнанието на българската народност останал споменът за държавността,който в годините на византийско владичество бил олицетворяван от името на царя-светец Петър,фактически последният легитимен владетел от славната Крумова династия.Именно този спомен се наложил като обединителна идея за българите и като генератор на тяхното политическо поведение,което било и залогът,че българската държавна традиция ще бъде възстановена.

Петър:Началото на края

На 27 май 927 г.починал българският цар Симеон Велики.Той завещал на потомците си една могъща и обширна държава,която имала характеристиката на империя и която се била превърнала в център на една нова цивилизация.Някои автори наричат тази цивилизация "Славянска",а други-"Преславска".След смъртта на великия владетел престолът бил зает от неговия втори син-Петър,който,за разлика от баща си,се отличавал с изключителната си набожност и миролюбие.Цар Петър също оставил трайна диря в българската народна памет през Средновековието,но в крайна сметка неговото управление се оказало прелюдие към упадъка и края на Първата българска държава,до първото прекъсване на българските държавни трдиции.
Вече бе посочено,че след смъртта на цар Симеон престолът бил зает от втория му син Петър,докато първородният син-Михаил,от първата съпруга на великия владетел,бил пренебрегнат.В историческата наука и досега няма утвърдена версия за този избор.В миналото някои автори свързваха избора на Петър с неговата набожност и с презумцията,че силната му вяра в християнството няма да позволи повторение на събитията с Владимир Расате.Тази хипотеза обаче е напълно неаргументирана.
Едва ли към 20-те години на 10-ти век в България са съществували каквито и да било предпоставки за реставрация на езичеството,след като от годината на покръстването на българите вече са били изминали повече от 60 години.Така че предпочитанието на Петър пред Михаил,от страна на преславската аристокрация,трябва да се търси в друга посока.В някои извори например е отбелязано,че още приживе самият цар Симеон е посочил за свой наследник втория си син,като той е бил обозначаван и с титлата "престолонаследник".Иван Божилов обаче отбелязва,че с такава титла е бил обозначаван и първородният син-Михаил,и дори третият син на цар Симеон-Боян.Така че и в случая с титлите на Симеоновите синове няма аргументация за избора на Петър.
В тази връзка е необходимо също така да се посочи,че още докато цар Симеон е бил жив,в България е имало сериозна съпотива срещу неговите нескончаеми войни с Византийската империя.
В едно от писмата на Николай Мистик до Симеон например се твърди,че близо 20 000 българи били напуснали България и се заселили във Византия,тъй като не били съгласни с водената от цар Симеон агресивна политика.В този ред на мисли би било приемливо едно становище,че сред болярите в Преслав също е имало такава групировка и тъкмо тя е успяла да вземе превес след смъртта на цар Симеон.Към по-горните аргументи бихме прибавили още,че в българската столица е било твърде силно влиянието на болярина Георги Сурсувул-вуйчото на цар Петър.
Когато Петър поел управлението на България,в страната кипяла трескава подготовка за нова война срещу Византия.Първоначално новият владетел създал впечатлението,че ще продължи политиката на баща си.Още през есента на 927 г.според хрониката на Скилица,българските войски отново се озовали в Източна Тракия и отседнали на стан близо до крепостта Катасирти-близо до границата на Византия.Изненадващо обаче цар Петър предложил мир на император Роман Лакапин.
Йоан Скилица и Лъв Дякон обясняват тази постъпка с респекта на българския владетел пред византийската военна мощ,след като в българския стан научили за приготовленията на ромеите да дадат отпор на българското нападение.
Това обяснение на византийските летописци явно е пристрастно,след като в Константинопол приели предложението на цар Петър с голяма радост.Така на 8 октомври 927 г.между двете страни бил подписан нов мирен договор с твърде противоречиви последици.В договора наистина имало редица признания за България-Византия се задължавала да плаща ежегоден данък на българите,а Петър бил признат за цар.Българският църковен глава пък бил удостоен с патриаршеска титла.По този начин статутът на България и на българската църква значително се повишавал сред европейската политическа и църковна йерархии.На другия ден,след подписването на мира,цар Петър се венчал за внучката на Роман Лакапин-Мария,която в чест на мира била прекръстена на Ирина.Този брак се интерпретира в нашата история като първи прецедент в историята на византийското императорско семейство,в смисъл,че за първи път византийска принцеса се венчавала за представител на чужда династия.Този факт без съмнение показвал също признанието за високия статус на българската държава и управляващата я фамилия.
Този договор обаче имал и редица негативни страни за България.Преди всичко той се сключвал в момент,когато България доминирала във военния двубой с империята,така че от мира повече била заинтересована Византия.Освен това цар Петър и неговият наставник Георги Сурсувул направили значителни териториални отстъпки на Византия в Тракия,Македония,Тесалия и Драчката област.На практика границата между двете държави се възстановила съгласно договора между тях от 904 г.,а тези отстъпки наистина били необясними при условие,че България имала инициативата във военния двубой с Византия.Що се отнася до царската титла на Петър и до патриаршеския сан на българския църковен глава,то те не били равнопоставени по значение на титлата на василевса и на константинополския патриарх,каквато била целта на цар Симеон.Що се отнася пък до брака на цар Петър с внучката на Роман Лакапин,ако се съди от една хроника,то във Византия този брак не се смятал за династичен.Лиопрнд пише,че константинополската патриаршия не приемала Роман Лакапин като човек,принадлежащ към фамилията на "Багренородните" т.е.той не бил от семейството на Константин 7-ми-законният император,въпреки че синът на Лъв 6-ти бил женен за дъщерята на Роман Лакапин.В българо-византийския договор обаче имало една твърде опасна клауза-ромейката Мария-Ирина идвала в Преслав не само в качеството си на съпруга на българския цар,но и като "съуправител".А подобна стъпка била твърде опасна за България и създавала предпоставки тя да няма своя самостоятелна политика.Доколкото договорът от 927 г.все пак носел и положителни активи за българската държава,то те се дължали преди всичко на наследството на цар Симеон,от което цар Петър се възползвал.
Той не притежавал нито упоритостта на баща си,нито неговата решителност и честолюбиви амбиции.Отдаден на духовни дела за укрепване на християнската вяра сред поданиците си,той отделял значително по-малко време на политиката и дипломацията.В първите години от царуването му далеч не всички били убедени,че избраният от него път е най-правилен за България.Споменът за победите на цар Симеон все още бил жив.Сред недоволните бил и братът на цар Петър,Иван,който през 928 г.организирал заговор.Намеренията му се провалили и той бил хнърлен в затвора.Малко по-късно,при една размяна на пленници между българи и византийци,заговорникът бил предаден на византийския император,който се отнесъл твърде благосклонно към него.Иван получил благороднически сан и обширни имоти в Мала Азия.Това бил красноречив знак,че Византия не е честна в поведението си спрямо цар Петър,независимо от поетите задължения в сключения договор.
Две години по-късно лишеният от престола най-голям син на Симеон-Михаил,вдигнал бунт в земите по долна Струма.Само неочакваната му смърт спестила нови големи неприятности на цар Петър.Останали без водач,въстаниците потърсили убежище във Византия,където се разпръснали.В същото време,възползвал се от несигурната обстановка в страната,плененият от цар Симеон сръбски княз Чеслав успял да избяга от Преслав и възстановил независимостта на сръбските земи.
След тези събития положението в България в общи линии се стабилизирало.Болярството се обединило около цар Петър,изправено пред една нова заплаха в лицето на маджарите.Причина за настъпилата консолидация вероятно била и появата на богомилската ерес.
След катастрофалното поражение,което понесли маджарите през 896 г.,те се оттеглили в Панония и десетилетия наред не се осмелявали да безпокоят българската държава.Едва в началото на 30-те години на 10-ти век те обърнали поглед към Балканския п-ов.Сериозно застрашени били отвъддунавските земи на България,върху чиито сигурност и защита цар Симеон не отделил достатъчно внимание.През 934 г.маджарски отряди опустошили българските земи,след което достигнали до стените на Константинопол.
Византия не проявила никакво желание да помогне на България,а откупила спокойствието си като се задължила да плаща данък на маджарите.Това поставило в крайно неблагоприятно положение цар Петър,който в следващите години трябвало сам да поеме ударите на нашественика.Независимо от това той продължил да се държи лоялно към Византия и даже през 943 г.я предупредил,че руският княз Игор готви голям поход срещу нея.През 963 г.след смъртта на българската царица,двете държави подновили мирния договор помежду си.Цар Петър се съгласил да изпрати в Константинопол синовете си Роман и Борис като заложници на мира.Две години по-късно,убеден,че Византия не е склонна да спазва съюзническите си задължения,той сключил договор с маджарите.Обещал им свободен пропуск през българските земи на път към Византия при условие,че не вършат грабежи и опустошения.Това бил един умел,но за съжаление закъснял дипломатически ход.Конфликтът с Византия,който зреел от години,станал неизбежен.
Поводът за разрива между двете страни дошъл от страна на император Никифор 2-ри Фока.През 967 г.по време,когато той празнувал тържествено победата си над арабите в Мала Азия,при него се явили български пратеници и поискали обичайния ежегоден данък.Възгордян от военните си успехи,императорът се отнесъл грубо към пратениците,заповядал да ги изгонят,като дори отправил обидни думи към цар Петър.Поведението му било в пълен разрез с дипломатическите традиции,съгласно които пратениците на чужди държави били непикосновени и срещу тях никой нямал право да вдига ръка.Без да изчака реакцията на българския владетел,който имал достатъчно основания да наруши мира,императорът нахлул в България.Походът му бил по-скоро демонстрация на военна сила,отколкото начало на сериозна война.Никифор 2-ри Фока искал да принуди цар Петър да се откаже от споразумението си с маджарите.
Византийският хронист Йоан Зонара съобщава,че в отговор на искането на императора цар Петър изпратил писмо,в което писал:"Когато те воюваха срещу нас,при все че бе повикан от нас,ти не пожела да ни дойдеш на помощ.И сега,когато по принуждение ние сключихме съюз с тях,ти ни караш да нарушим договора,да вдигнем оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война".
Решителното нежелание на българския владетел да наруши съюза с маджарите разгневило императора.Той прекратил похода,но не се отказал от намерението си да нанесе нов удар.За тази цел през 968 г.византийско пратеничество с много подаръци и обещания убедило киевският княз Светослав да нападне България.Този дипломатически ход Византия предприела между другото и за да отклони вниманието на войнствения княз от владенията си на Кримския п-ов.
През същата година 60 000-на руска армия се спуснала по Днепър и нахлула в българските земи.Русите разбили изпратената насреща 30 000-на армия и за кратко време превзели около 80 крепости в Североизточна България.След този успех княз Светослав нямал желание да напусне завладените земи.
Истинските му намерения проличават от едно известие в руския летопис "Повест за древните времена".Там е цитирано негово писмо до майка му,в което се казва:"Не желая да бъда в Киев,а желая да живея в Преславец на Дунава-там е средата на моята земя.Тук се стичат всички блага:от гръцката земя-злато,тъкани,вина и различни плодове,от Чехия и унгария-сребро и коне,от Русия пък-кожа и восък,мед и роби".
Завоевателните планове на руския княз разтревожили Византия,която решила да изглади отношенията си с България.След кратки преговори в Константинопол добросъседските взаимоотношения били възстановени.В същото време българската дипломация спечелила на своя страна печенегите,които нападнали и обсадили град Киев.Това принудило княз Светослав да напусне България.Временно опасността била отклонена,но тепърва предстоели нови тежки изпитания.Още на следващата година,след като отблъснал печенегите,княз Светослав предприел втори поход срещу българската държава.При известието за похода цар Петър,вече на преклонна възраст,се оттеглил в манастир,където скоро починал.От Константинопол се завърнал големият му син-Борис 2-ри,който поел властта в критичен за България момент.През пролетта на 970 г.русите се озовали пред град Преслав и след кратка обсада го превзели.Цар Борис,семейството му и брат му Роман били пленени.Намерението на руския княз било да продължи настъплението си в Тракия и да привлече на своя страна и българите.В отговор на това новият византийски император Йоан Цимисхий му изпратил писмо,в което го убеждавал да напусне страната,която "не му принадлежи".Всъщност императорът си поставил за цел не само да прогони руския княз,но и да завладее отслабената българска държава.През пролетта на 971 г.той предприел голям поход срещу Преслав.Точно по великденските празници,възползван от намалената бдителност на пазачите на проходите,императорът преминал Хемус и се озовал под стените на бъларската столица.Започнала кръвопролитна битка,в която българи и руси съвместно защитавали Преслав.Въпреки проявения героизъм,градът паднал във византийски ръце.Йоан Цимисхий пленил Борис 2-ри,но лицемерно заявил,че запазва правата върху престола му.Княз Светослав се оттеглил в Дръстър,но там българското болярство отказало да му помага.Това предизвикало неговия гняв и той заповядал да бъдат избити 300 души,а други били хвърлени в затвора.Под стените на Дръстър русите претърпели ново поражение и се принудили да се оттеглят в земите си.Княз Светослав обаче така и не успял да се добере до Киев.В района на днепърските прагове войската му била нападната от печенегите и там намерил смъртта си.Честолюбивите му завоевателни стремежи нанесли непоправим удар на българската държава,която изчерпала в значителна степен своите съпротивителни ресурси.Възползван от това,Йоан Цимисхий свалил маската на "освободител",превзел Преслав и пленил царското семейство.В негова чест градът бил преименуван на Йоанопол.Триумфиращият Йоан Цимисхий се завърнал тържествено в Константинопол като покорител на българската държава.
За това събитие византийският хронист Лъв Дякон пише,че след това императорът отишъл в двореца си като водил със себе си Борис-цар на мизите,и му заповядал да свали знаците на царската си власт,а те били тиара,обвита в пурпур и извезана със злато и бисери,багреница и червени обувки.Самият Борис пък удостоил със сана магистър.
Земите в Североизточна България били превърнати във византийска провинция,а в по-големите селища се заселили византийски гарнизони.Все още свободни оставали югозападните български земи,превърнали се в следващите десетилетия в център на съпротивителните сили в борбата срещу Византия.
По времето на управлението на цар Петър започнал упадъкът на Първото българско царство.Тепърва обаче за България предстоял тежък период-византийското робство.

Цар Симеон:Империята

Епохалните реформи на княз Борис 1-ви-Михаил,свързани с налагането на християнството и на славянската писменост в България,създали благоприятни предпоставки за духовно обновление на българското общество,за консолидирането на единна българска народност и за политически просперитет на християнска България.Тези постижения на княза-покръстител на практика се превърнали във фундамент,позволил на неговия изключително образован за времето си син Симеон да превърне българската държава в най-могъщата военнополитическа сила в Европейския Югоизток и в център на една забележителна култура-славянската.
Както вече бе посочено,след близо 36-годишно управление княз Борис доброволно предал властта на първородния си син Владимир-Расате(889-893)и се оттеглил в построения до р.Тича манастир "Св.Пантелеймон".Решението на стария княз било продиктувано от намерението му да намери покой за накърнената си съвест и да види с очите си началните стъпки на Владимир,който трябвало да продължи делото на неговия живот.(вж."Княз Борис:Покръстителят").
Макар и твърде оскъдни,данните за Владимировото управление го представят като разпуснат владетел,който прекарвал дните си в гуляи и развлечения.Установените тесни връзки с немския крал Арнулф,под чието внушение Владимир спира износа на сол за Великоморавия,поставяли на изпитание близо 30-годишния мир с Византия.Лотарингският летописец Регинон,както и 43-та беседа от "Поучителното евангелие" на епископ Константин Преславски,намекват даже за гонения против видни духовници и против самата църква.Разбира се,Владимир не действал без помощта на част от боиладите.Той бил подкрепян от онези аристократи,които само привидно се подчинили на стария княз и запазили изцяло вярата си в праотеческите богове.
Това преляло чашата на търпението и князът-монах на пуснал манастира."Като сменил власеницата си с ризница и препасал бойния меч",Борис-Михаил свалил от престола недостойния си син,хвърлил го в тъмница и наредил да го ослепят.За тази драстична промяна,както и подробностите,свързани с нея,отново не научаваме нищо от домашните паметници.Авторът на Кириловото житие архиепископ Теофилакт Охридски(11-ти век)споменава,че "Владимир се поминал".Монах Регинон е единственият източник,който разказва за промяната в българския княжески двор.Очевидно мълчанието на българските и византийските извори се обяяснява с опита да се прикрие и забрави срамният за средновековното мислене опит да бъде подменена християнската религия с езическа.
И наистина след свалянето на Владимир княз Борис посочил за негов приемник третия си син Симеон.Това не била рутинна династична смяна на владетел и както било в старите времена,княз Борис свикал голям църковно-народен,общодържавен събор,на който обявил волята си.Същият събор взел още две важни решения:обявил за столица на България град Велики Преслав,с което и формално се скъсвало с езическото минало,и второ-обявил славянобългарския език за църковен и държавен.За България и българите начевал нов период,който в следващите две-три десетилетия извежда страната като първа военнополитическа и културна сила в Европейския Югоизток.
Управлението на цар Симеон бележи един от върховете на Средновековна България,когато тя се превръща не само в най-могъщата славянска държава,но и в изключително за времето си средище на книжнина и култура.Едва ли може да се посочи в средновековната ни история друг владетел,който подобно на Симеон да съчетава по един забележителен начин качествата на даровит пълководец и на културно издигнат ценител и покровител на духовния живот в България.Той застанал на престола,когато бил 27-годишен,но това не му попречило да прояви изключителни за възрастта си разностранни способности.Симеон получил солидно за времето си образование.Още от малък княз Борис решил да го подготви за духовна кариера и го изпратил да се учи в Магнаурската школа.По време на своя престой във византийската столица Симеон имал възможност да се запознае не само с богословието,но и с постиженията на античната цивилизация.За това му помогнало обстоятелството,че той отлично овладял гръцкия език.
Заради своята начетеност младият княз бил наричан от византийците "хемиаргос"(полугрък).Това било едно безспорно признание,тъй като през Средновековието названието "грък" се свързвало с постиженията на античната култура и било символ на виока начетеност и способности.За дарбите на Симеон свидетелства кремонският епископ Луидпранд-посланик на германския император Отон 1-ви във Византия.Той пише,че българският княз познавал добре "силогизмите на Аристотел" и "риториката на Демостен".(През 962 г.Отон 1-ви основава "Свещената римска германска империя".Това обаче е беда за Италия,която е разделена на "гибелини"-привърженици на немския крал,и на "гвелфи",които не одобряват това).(За това авторът на блога ще разкаже по-късно!).
Политическите събития в България обаче се развили така,че князът-учен,който вероятно бил подготвян за глава на българската църква,трябвало да изостави расото.В негово лице княз Борис бил сигурен,че ще намери равностоен продължител на започнатото дело.
Само година след като поел властта,отношенията между България и Византия се влошили.Причина за това станало решението на император Лъв 6-ти да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун.
В историческата наука съществуват различни обяснения за тази постъпка на византийците.Някои виждат в нея ответна мярка на културно-политическите действия на българския владетел,който съгласно решенията на Преславския събор отстранил гръцкото духовенство от България.Същевременно не се отрича,че преместването на тържището представлява несъмнен икономически удар върху България,опит да се накърнят правата на нейните търговци,които отдавна били спечелили престиж в оживения стопански живот на Константинопол.В този смисъл войната,която избухнала между България и Византия вследствие на преместването на тържището,се характеризира даже като "първата икономическа война в Средновековна Европа".
Опитите на Симеон да уреди възникналия спор по дипломатически път не се увенчали с успех.За да направи съперника си по-отстъпчив,българска войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части.Това било сериозно предупреждение към
императора да зачита интересите на България.Лъв 6-ти сметнал обаче,че конфликтът може да се реши само със силата на оръжието.Той привлякъл на своя страна маджарите(унгарците),чиито поселения се намирали между реките Буг и Днестър.Същевременно се подготвил за поход към устието на р.Дунав,където византийските кораби трябвало да прехвърлят маджарските отряди.Притеснен от две страни,Симеон изпаднал в затруднено положение.Маджарите нахлули в Северна България и опустошили всичко по пътя си.Българският владетел се принудил да потърси убежище зад яките стени Дръстър(Силистра).Изправен пред неизбежен погром,той започнал преговори за мир,при които било постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски.Всъщност Симеон съвсем нямал намерение така лесно да признае поражението.Той умишлено проточил преговорите,като в същото време влязъл в таен съюз с печенегите.Намерението му било да нанесе удар на маджарите,а след това да се справи с Византия.Докато траела размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт,който бил задържан в една българска крепост,печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги принудили да напуснат земите си.След като отстранил маджарската заплаха,Симеон прекъснал преговорите и предприел настъпление в Тракия.Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г.при селището Булгарофигон,където войската на Лъв 6-ти била напълно разбита.Скоро след това било сключено примирие,по силата на което тържището на българите било върнато в Константинопол,а Византия се задължила да плаща ежегоден данък на България.
През 904 г.в империята настъпили събития,които дали повод на Симеон да наруши примирието.Град Солун бил нападнат и превзет от арабите.Значителна част от населението му било избито или отведено в робство.От това се опитал да се възползва Симеон,който се надявал да завладее града и да го насели с българи.С големи дипломатически усилия Лъв 6-ти осуетил тези намерения,но се принудил да направи някои териториални отстъпки на България.Сключен бил договор,съгласно който в български ръце преминали земи от Драчката област(дн.Албания)и Южна Македония.От един надпис,намерен край с.Наръш(Македония),се вижда,че границата между България и Византия минавала само на 20 километра от Солун.Настъпила известна стабилизация в българо-византийските отношения,която продължила до смъртта на император Лъв 6-ти.
С договора от 904 г.завършил първият период на Симеоновите войни с Византия,от които България излязла териториално разширена и с укрепнал авторитет.Тези успехи несъмнено са засилили самочувствието на Симеон и според Иван Божилов и други медиависти това обстоятелство е засилило и амбицията на владетеля да седне на трона на византийския василевс.
През 912 г.Лъв 6-ти починал.Тъй като престолонаследника Константин 7-ми бил малолетен,в Константинопол започнало да управлява регенство начело с брата на починалия василевс Александър.През 913 г.Александър се отнесъл грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказал да плаща ежегодния данък.Това било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия.Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол.След като се убедил,че с наличните сили трудно би щурмувал града,Симеон започнал мирни преговори.В тях той преследва две основни цели.Преди всичко се надявал,че византийците ще го удостоят с титлата "цар",което съгласно византийската политическа доктрина било единствено в правомощията на императора и константинополския патриарх.
Освен това Симеон замислил годеж на дъщеря си за малолетния византийски император Константин 7-ми,който управлявал с регентски съвет.Българският владетел бил приет тържествено заедно с двамата си сина в императорския дворец,където сред насъбралото се множество получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годежа.
За церемонията в двореца византийският хронист Лъв Граматик пише следното:"А патриарх Николай отишъл при Симеон,този навел глава пред него,патриархът го благословил и положил на главата му вместо венец собствения си епириптарий".След като били почетени с безбройни и много големи дарове,Симеон и синовете му се върнали в своята страна,като се "разделили без да се споразумеят по казания мир".Извършената церемония е тълкувана по различен начин от историците.Някои предполагат,че тогава Симеон е бил провъзгласен за цар.Други,които анализират самия церемониал,смятат,че той далеч не отговаря на онези задължителни за такива случаи ритуали,строго регламентирани от византийците.Набляга се и на думите на взантийския хронист,който казва,че на главата на Симеон вместо венец(т.е.корона),патриархът положил част от собствената си дреха(т.е.епириптарий).По всичко изглежда,че в преговорите е било постигнато единствено споразумение за годежа,докато византийците не са били склонни да удостоят Симеон с титлата "цар".Поради тази причина вероятно и Лъв Граматик отбелязва,че споразумение за мира не било постигнато.
На следната 914 г.настъпили събития,които показали,че цар Симеон имал сериозни основания да се съмнява в надежността на византийските обещания.Начело на регентския съвет застанала императрица Зоя,която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието.В отговор на това Симеон извършил през 915 г.нападение в Тракия и овладял град Одрин.Срещу българите империята се заела да организира широка коалиция.Византийската дипломация привлякла на своя страна някои печенежки племенни вождове,а също така и сръбския княз Петър Гойникович.Приготовленията не останали скрити за Симеон,който отлично си служел с методите и средствата на византийската дипломация.Той не само успял да неутрализира съюзниците на Византия,но някои от тях привлякъл на своя страна.Така се стигнало до голямо сражение между българи и византийци,станало на 20 август 917 г.в равнината между днешните градове Несебър и Поморие,близо до р.Ахелой.
Преди битката е проведен военен ритуал-свещеник благославя войската и нейните знамена.
За византийската армия летописецът Йоан Скилица разказва следното:"Императрица Зоя реши да прехвърли на запад цялата източна войска,та като се обединят източните и западните войски,да започне война с българите и съвсем да ги унищожи.Когато всички отряди бяха събрани,изпратен бе с честния кръст дворцовият протопоп,който накарал всички да се закълнат,че ще умрат един за друг.След полагане на клетвата,цялата войска,предвождана от доместика магистър Лъв Фока,се втурнала срещу българите".Първоначално византийците взимат превес,българите започват да отстъпват.Византийците ги преследват,но Симеон им е подготвил изненада-той е скрил тежката си конница в гористия хълм на левия им фланг.Водени лично от Симеон,българите удрят византийците едновременно от ляво и в гръб.Ранен е конят на Симеон,но той не напуска бойното поле.За по-нататъшните събития научаваме отново от Йоан Скилица:"Като видяха внезапното нападение на българите,ромеите забравили храброст,вкупом обърнаха гръб и удариха на страхотно бягство,като едни се изпотъпкаха помежду си,а други бяха избивани от противниците.Доместикът магистър Лъв Фока се спаси с бягство в крепостта Месемврия.Паднаха много люде,не само обикновени войници,но и твърде голям брой стратези и тагматарси.Настанало кръвопролитие,каквото от векове не било ставало".
50 години по-късно летописецът Лъв Дякон,като минава край мястото на сражението,възкликва:"Още могат да се видят купища кости при р.Ахелой,където тогава била позорно посечена войската на ромеите".
Победата при Ахелой отворила пътя на българите към ромейската столица.Предводителят на византийците Лъв Фока се опитал да организира остатъците от разбитата си армия и да спре настъплението на Симеон.В едно нощно сражение край с.Катасирти византийците били за втори път разгромени,с което рухнали последните им надежди за щастлив изход от войната.Обнадежден от победите,Симеон си поставил за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи.Израз на тези негови намерения била титлата,с която започнал да се величае-"Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи".
Принципите на византийското самодържавие,от които вероятно се е ръководил Симеон,изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия.Тъй като нито Константинополската патриаршия,нито останалите източни патриарси били склонни да извършат подобно нещо,Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия.Предполага се,че това станало на специален събор в Преслав,където издигнатият в сан "патриарх"Леонтий коронясал за цар Симеон.
Симеон между другото все още хранел надежди,че ще застави византийците да сгодят малолетния император Константин 7-ми за дъщеря му.С това се надявал не само да узакони царската си титла,но и да предяви претенции към императорския престол.Ето защо през 918 г.той предприел действия,целящи да поставят окончателно на колене Византия.Български войски нахлули в Елада и разрушили град Тива.На следната година те достигнали до Дарданелите.В Константинопол с тревога следели настъплението на Симеон.Императрица Зоя,която била една от главните виновници да се наруши мира с българите,се принудила да се оттегли от управлението.Върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лакапин.Той побързал да се сроди с управляващата Македонска династия,като омъжил дъщеря си за Константин 7-ми,а през 920 г.се обявил за съимператор.Събитията във Византия били посрещнати с раздразнение от българския цар,който чувствал,че мечтата за Константинопол се отдалечава.Той отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакапин,като го обявил за незаконен узурпатор на престола.Патриарх Николай Мистик изпратил няколко обширни послания до цар Симеон,в които го молел да прекрати войната и да сключи мир.В усилията си да преклони твърдата му воля патриархът не скъпял епитетите и ласкателствата,стигащи до унижение.
В отговорите си цар Симеон не пропускал случая да уязви двуличието на византийската дипломация,давайки смътни обещания за прекратяване на военните действия.Умелата му дипломатическа игра извадила от равновесие патриарха,който накрая минал към открити заплахи.Същевременно в хода на военните действия цар Симеон се убедил,че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот.За тази цел през 922 г.от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махди от династията на Фатимидите с предложение за съюз при две условия:първо,халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол;второ,след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците,като Константинопол остане във владение на Симеон.
Пратеничеството пристигнало безпрепядствено в Египет и било прието с големи почести от халифа,който се съгласил с поставените условия.На връщане към България обаче посланиците на Симеон,съпровождани от няколко арабски велможи,били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал.Въпреки това Симеон потеглил сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовали под стените на Константинопол.
Силно впечатлен от внушителния вид на българските войски,византийският император поискал лична среща със Симеон,за да преговаря отново за мир.Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923 г.край морския бряг,близо до Константинопол.Преди да се яви на уговореното място,Симеон,който се опасявал да не го сполети съдбата на хан Крум,изпратил специални хора да огледат местността и да се убедят,че няма скрита засада.Проведеният разговор,въпреки че минал в размяна на взаимни любезности,не дал очакваните рецултати.С големи подаръци ромеите успели да склонят Симеон да се оттегли,но мир не бил сключен.Същевременно Роман Лакапин дал да се разбере,че не само не желае да признае царската корона на Симеон,но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки.Временното затишие във войната с Византия дало възможност на цар Симеон да нападне през 924 г.сръбските земи и да ги присъедини към България.Покорен бил един от надеждните съюзници на Византия,действал нееднократно в гръб на българите.Успехът срещу Сърбия укрепил самочувствието на Симеон,но постепенно той започнал да губи надежда,че ще влезе като победител в Константинопол.Разменените между него и Роман Лакапин писма показват,че българският цар станал далеч по-умерен в своите претенции.Той престанал открито да поставя въпроса за императорската корона,а единствено настоявал византийците да признаят териториалните му завоевания.Изглежда не останали без последствия думите на Роман Лакапин в едно от писмата му,че недоволни от продължителните войни,20 000 българи напуснали страната и намерили убежище във Византия.
За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол,византийската дипломация настроила срещу него Хърватско.През 926 г.избухнала война,която завършила с поражение за българите.Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Йоан 10-ти,който се надявал да привлече отново на своя страна българите.Цар Симеон,който окончателно се убедил,че византийците няма да признаят царската му титла,поискал това да стори папата.Благосклонният отговор на Йоан 10-ти вдъхнал надежди на Симеон,който започнал приготовления за нов поход срещу Константинопол.Но мечтата,на която подчинил цялата си външнополитическа дейност,останала неосъществена.На 27 май 927 г.той починал от сърдечен удар.Така завършил живота си един от най-бележитите владетели в историята на средновековна Европа.Неговото управление,преминало в почти непрекъснати войни,доказало още веднъж силата и мощта на българската държава.Умел пълководец и диломат,цар Симеон неведнъж поставял в трудно положение византийската империя.Малцина били онези,които дръзвали като него да протегнат ръка към короната на византийския император и да оспорят първенствуващото му положение сред владетелите на средновековния християнски свят.Цар Симеон оставил на наследниците си една обширна държава,простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море.
Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от неуморната и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.Книжовните средища в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора,които знаели да четат и пишат на роден език.Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление-говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език.В живота на българите навлязъл един културен феномен-книгата.Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуалното усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието.
Важна роля за по-нататъшното развитие на самобитната старобългарска култура изиграло и решението на Преславския събор,съгласно което старобългарският език се наложил в богослужението,в светската и църковна администрации.Отстраняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на политическото,но и но културното влияние от съседна Византия.Това разбира се далеч не означавало,че българските творци се отказали да черпят идеи и знания от богатата византийска култура.Интересът към нея се запазил,но постепенно придобил определена насоченост и избирателност.Заслуга за това имал и цар Симеон,който взел активно участие в творческата пеработка и адаптация на всичко най-ценно,създадено от византийските книжовници.За нататъшния културен подем на средновековна България не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав.Този акт показвал не само желанието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало,но подчертавал и неговата амбиция да създаде един нов християнски културен и политически център,който да съперничи с Константинопол.
Самочувствие за това му дали успешните войни срещу империята и териториалното разширение на българската държава.Така в края на 9-ти и началото на 10-ти век били създадени всички необходими предпоставки за всестранен разцвет на старобългарската култура,който намерил своите върховни изяви в областта на архитектурата,изобразителното изкуство и книжнината.
Изграждането на Преслав било плод на дългогодишни усилия от страна на българските строители.Едно легендарно известие от 11-ти век гласи,че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 20 години.С положителност се знае,че преди да стане столица,Преслав е бил здраво укрепен аул.Предполага се,че в него резидирал един от близките помощници на владетеля-ичургубоилът.По своето градоустройствено решение и най-вече в разделянето си на две части-вътрешна и външна-Преслав напомня столицата Плиска.Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ.Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв.км,то външният град на Преслав е едва около 5 кв.км.Има различия и в укрпителната система.Плиска,която наподобява първоначално един типичен номадски аул,била оградена с външно землено укрепление,а единствено вътрешният град бил защитен от каменна стена.При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи,които ограждат и външния,и вътрешния град.В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове,споени помежду си с хоросан.
Във вътрешния град се издигал царският дворец,за чийто блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх.Между другото той пише,че палатите в Преслав били "украсени" с много камък и дърво,и цветове,а отвътре с мрамор и мед,със сребро и злато.Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс,който включвал в себе си една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат.Гъсто застроен бил външният град на Преслав,където се откриват най-голям брой граждански постройки,черкви и манастирски комплекси.Оформили се квартали с различни функции-политически,стопански и военни.Силно развитие в Преслав получило църковното строителство.Наред с традиционния и архаичен базикален тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.
Понятието "кръстокуполна" отразява специфичния начин,по който било организирано външното пространство на този тип църкви.В основата му стояли две помещения,ориентирани съответно "запад-изток" и "север-юг",които се кръстосвали в средата,а над нея се издигал куполът на църквата.Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от базиликата,като например преддверието(т.нар."нартекс"),олтарната "абсида" и др.,но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите.
В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси,разположени във външния град или извън неговите крепостни стени.Открити са 8 такива комплекси,от които по-известни са манастирът на Мостич,манастирът в Патлейна и др.В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав-т.нар."кръгла църква".Тя е наречена още и "златна",тъй като се предполага,че централният купол е бил покрит със злато.
Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план,който се отличава от всичко строено дотогава в Преслав.Основното помещение на църквата(т.нар."наос")представлява кръгло помещение(ротонда),разделено на 12 ниши,пред всяка от които са били поставени колони.Те са носели втори етаж,над който се е издигал златният купол.Фасадата е била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми.Открити са останки от пъстра подова настилка,керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл.Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура,който ясно показва стремежът на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци,а да проявяват творчество в строежа на църковните сгради.
Едно от забележителните достижения на приложното изкуство през епохата на "Златния век" е преславската рисувана керамика.Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица.Открити са няколко работилници за изработването,намиращи се в манастирските комплекси.Основното предназначение на преславската керамика е било украсата на светските и църковни постройки.Тя се използвала предимно за подова настилка,облицовка на стени и каменни корнизи,инкрустация на каменни колони,капители и др.Най-често керамичните плочки били обрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми.Особено интересни са и откритите плочки,върху които калиграфски са изписани кирилски текстове.Покрай всичко друго преславската керамика служела за изработката на икони.Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на св.Теодор Стратилат,открита в Патлейна.Тя е съставена от отделни керамични плочки,всяка от които съдържа част от изображението на светеца.Разнообразието на преславската керамика,нейните високи естетически достойнства са несъмнено доказателство за творческите способности на преславските майстори,които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.
Въпросът за произхода на преславската керамика е дискутиран в науката.Съществува мнението,че тя има източен произход.Предполага се,че в своя завършен вид е била донесена в Преслав от източни майстори,които са съдействали за развитието на местното керамично производство.Другото становище,без да отрича източния произход,изтъква преди всичко ролята на Византия и керамични ателиета в Константинопол.
По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх.
Непрестанна дейност извършвал Климент.
Непосредствено след възцаряването на Симеон,князът поискал да се отблагодари на Климент и да го издигне като архиепископ на Охрид,Девол и Главиница,с което светителят станал "пръв епископ на български език".Неочаквано обаче,св.Климент отказал високата чест.Повод за това била водената от Симеон политика на прекалена конфронтация с Византия,която заплашвала мира и добрите взаимоотношения между двете държави.Под натиска на князя св.Климент приема и остава на поста си като епископ до края на дните си-27.06.916 г.
Сподвижникът на Климент-Наум Мизийски-до 893 г.останал в Плиска,където заедно с други Кирило-Методиеви ученици положил основите на Плисковско-Преславския книжовен център.Когато Климент се оттеглил от активна преподавателска дейност,по решение на Симеон Наум поел учителските му задължения.Изморен и в твърде напреднала възраст Наум се оттегля на свой ред през 900 г.в манастир "Св.Архангел Гавраил".Умира 6 години преди Климент през декември 910 г.
Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация.Активно участие в книжовния и просветен живот взел самият ца Симеон.Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер,излязла изпод перото на ранновизантийските богослови.Под непосредственото му ръководство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание.Първият от тях("Светославов сборник")съдържа 383 статии,които се отличават с голямото си тематично разнообразие.Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието,философията,физиката,математиката,астрономията,историята и др.С личното участие на цар Симеон били съставени още два сборника,в които намерили място творбите на Василий Велики Златоуст.От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучителни беседи пред своите служители в двореца.
Съдържанието на трите сборника показва,че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници,които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език.Основното изискване,което Симеон поставял пред преводачите,било да се спазва точността на смисъла,а не да се следва буквално текстът на оригианла.Йоан Екзарх казва:"Неуместно е,мисля,саже криво е,ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла,а повече на думите".Подобно на българския владетел Йоан Екзарх имал високо образование,което получил в Магнаурската школа.Неговият най-забележителин труд е "Шестоднев".Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика,но са вмъкнати и редица оригинални пасажи,които съдържат данни за българската история.В произведението е прокарано библейското схващане за сътворението на света в 6 дни.Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията,географията,антропологията и др.С право се счита,че "Шестоднев" представлява своеобразна енциклопедия по най-различни естествено-научни знания.
Сред бележитите книжовници на "златния век" бил и епископ Константин Преславски.Неговата най-известна творба е "Учителното евангелие".То се състои от 51 беседи,в които се изясняват основите на християнската вяра и морал.Произведението се предхожда от уводна глава,в която са поместени две поетични творби.Първата от тях носи заглавието "Проглас към евангелието".В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите.Оплаква се съдбата на "безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези народи,които не притежават книги.Втората поетична творба наси заглавието "Азбучна молитва".По своята структура тя представлява интересно произведение,тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука.В края на произведението Константин Преславски е поместил и една кратка хроника("Историики"),която се счита за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.
Друг известен писател от кръга на преславските книжовници е Черноризец Храбър,създател на творбата "За буквите".С образен език и с аргументи от историческо и фиологическо естество авторът защитава делото на Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език.Съчинението наЧерноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на светите братя.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи,че зад този псевдоним се крие самият цар Симеон.
Наред с официалната преводна и оригинална литература,създадена през първата половина на 10-ти век,в България по това време се разпространява и апокрифната литература.Апокрифите представлявали разкази,тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет.Те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек,да му дадат повече обяснения по такива въпроси,за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише.
Литературата на "Златния век" допринесла за окончателното налагане на старобългарския език,за затвърждаването на българската народност.Създадените книжовни творби свидетелстват за високата образованост на българската интелигенция,чиито интереси далеч надхвърляли рамките на богословската литература.
В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпространител на една богата и разнообразна книжнина.Тя напуснала българските предели и била възприета преди всичко от руси и сърби.Ето защо с основание може да се твърди,че "златното"време на българската култура през 10-ти век далеч надхвърля рамките на едно ограничено,само свързано с историята на България явление,и придобива много по-широко общоевропейско значение.

Княз Борис:Покръстителят

През първата половина на 9-ти век България окончателно се утвърдила като една от водещите държави в Европа.По териториален обхват,по демографски ресурси и военно-политическа мощ Долнодунавското българско ханство не отстъпвало на останалите Велики сили на континента,каквито по това време били Византия и Немското кралство.За укрепването на българската държава от голямо значение се оказали писаното законодателство и административни реформи на хановете Крум и Омуртаг,в резултат на което била премахната племенната автономия.Така ханството се превърнало в една класически централизирана средновековна монархия,което дало и допълнителен тласък на процеса на формирането на единната българска народност.Освен горе казаното,през същия този период Долнодунавското българско ханство се утвърдило и като политически център за "варварските" народи в Централна и Югоизточна Европа.
В резултат на значителното териториално разширение на България под нейна политическа юрисдикция попаднали по-голямата част от южнославянските племена,значителни етнически маси аварско население и част от народа на хазарите.По този начин в процеса на формирането на българската народност се включили и етнически общности извън българите,славяните и завареното от тях балканско население.
Същевременно утвърждаването на Българското ханство като политически център на езическите народи носело все повече негативни последици за страната на фона на доминацията на християнската религия на континента.По този начин пред България се очертавала една неблагоприятна тенденция на изолация от европейската християнска цивилизация,а на тази основа и международният авторитет на Ханството нямал необходимия еквивалент на неговата военно-политическа мощ и присъствие в европейските междудържавни отношения.Към посочените по-горе обстоятелства от голямо значение се оказал и един друг процес,свързан с широкото разпространение на християнската религия у нас още след управлението на хан Крум.Без съмнение стимулирането на християнството се дължало както на съседството с православна Византия,така и на практиката от времето на Крум в България да се преселват големи маси от византийските военнопленници.Този процес(на християнизация)засегнал дори отделни членове на управляващата династия,какъвто бил случаят с първородния син на хан Омуртаг-Енравота(Боян)и на сестрата на хан Борис.По времето на Омуртаг и Маламир централната власт се опитвала чрез репресии да противодейства на християнизирането на българската общност,но явно тази политика не е дала очаквания резултат.Така,още към средата на 9-тото столетие,на лице били както вътрешни,така и външно-политически предпоставки за приобщаването на България към семейството на християнските държави.
Тази велика за времето си реформа била извършена от хан Борис,също последовател на знаменитата Крумова династия.Тя предизвикала широк отзвук в цяла християнска Европа,което,без съмнение,е една от причините за наличието на значително количество писмени източници,касаещи тази тематика.
През 852 г.хан Пресиан починал и българският престол бил зает от неговия син-Борис.Една част от нашите езиковеди свързва семантиката на това име със старобългарската дума "барс",означаваща тигър,а други-с думата "бьори",означаваща вълк.Новият владетел първоначално имал намерението да продължи настъпателната външна политика на своите предшественици,при това в момент,когато политическата обстановка в Европа значително се била усложнила.
В Плиска безпокойство предизвиквали неуредените териториални спорове с Византия.Земите между реките Струма и Места,приобщени към българската държава,прекъсвали сухоземната връзка между Константинопол и Солун,което не било в интерес на Византия.Неясноти имало и по българо-византийската граница в Югоизточна Тракия.Същевременно на североизток се издигала Великоморавската държава,която при княз Ростислав обхващала земите на днешните държави Чехия,Словения и Северна Унгария.Укрепването на тази славянска държава в Централна Европа не се покривало с амбициите на Немското кралство.Неговият владетел Людовиг Немски желаел да разпростре влиянието си върху великоморавските славяни,което накарало Ростислав Моравски да потърси външна помощ.Такава намерил в съседна България,която имала свои интереси по Средния Дунав.
Както свидетелстват изворите,през 853 г.българите вече били във война с Людовиг Немски,но тя се оказала неуспешна за тях.Немският крал привлякъл на своя страна хърватите и сърбите,което още повече затруднило антинемската позиция на хан Борис.Принуден от обстоятелствата,ханът отказал съюза с Ростислав и дал помощта си на немците.
В хода на тези събития българските войски нахлули в Сърбия,която наскоро създала своя държавна организация.Отношенията със сръбското жупанство били обтегнати още при бащата на хан Борис-хан Пресиан,който също провел несполучлив поход срещу сърбите.Целта и на двете военни експедиции била да се попречи на византийската дипломация да използва сърбите в угода на своята политика и против интересите на българската държава.
Българските войски били предвождани от първородния син на хана-Расате.Обединените сили на жупаните Мутимир,Строимир и Гойник изненадали Владимир в трудния терен на Рашките планини и го пленили заедно с 12 боили.
Предложението на хан Борис за мирно уреждане на конфликта било прието радушно от сръбските жупани,които нямали възможност дълго да продължат войната с България.Пленниците били върнати с богати подаръци,които хан Борис лично получил на българо-сръбската граница близо до Раса(дн.гр.Нови пазар).За около половин век отношенията със сърбите останали мирни,въпреки многократните опити на Византия да ги използва за целите на своята политика.
Някои сръбски учени отнасят похода на българите не по-рано от 870 г.,което не променя съществено конфигурацията на споменатите външно-политически отношения.
За преориентацията на външната политика имало и друга причина.Прекомерното засилване на Великоморавия не било в интерес на българската държава,която отдавна се стремяла да стане притегателен център за долнодунавските славяни.
Около средата на 9-ти век се изострят и взаимоотношенията между двете съперничещи си в християнския свят сили-Константинопол и Рим.Налаганият от Римската църква универсализъм в юрисдикцията и богослужението,изискващ използването само на латинския език,имал като своя алтернатива по-гъвкавото отношение на Константинополската патриаршия,която допускала създаването на по-местни църкви и употребата на национални езици.Последното безусловно допаднало на новопокръстените славяни в много по-голяма степен,отколкото неотстъпчивостта на папския Рим.По този повод,както и за да ограничи немското политическо влияние,княз Ростислав Моравски поискал от Византия проповедници на славянски език,вследствие на което била изпратена мисията на светите братя Константин-Кирил и Методий.
Преплитането на политическите интереси с религиозната конфронтация оформя двете основни противостящи си сили:Немското кралство,папския Рим и България срещу Великоморавия и Византия.
На фона на активната(и безуспешна)външна политика на страната през първите 10 години от управлението на хан Борис,някъде към началото на 60-те години на 9-ти век на запад станали известни намеренията на българския владетел да приеме християнското кръщение и да наложи християнската религия в своята страна.В западните извори,както и във византийските и местните,това решение на хана се обеснява със свръхестествена намеса.Така например в Бертинските и Фулденските анали се отбелязва,че самият Бог е подтикнал българския владетел към такова решение.В тази насока значително по-конкретни са някои византийски източници,макар че и в тях причините за покръстването на българите също се свързват с изключителния респект на хан Борис към християнския Бог.Известна е например версията,че владетелят бил силно впечатлен от една картина,изобразяваща библейския страшен съд и изографисана от един византийски пленник върху стена в новия хански дворец.Съвременните автори,по правило,подценяват тази информация,но все пак не бива да се забравя,че тук става въпрос за време с коренно различен ценностен фонд от съвременния,когато религиозните вярвания са определяли мирогледа на хората.Ако се върнем малко по-назад във времето-в годините на управлението на хан Омуртаг-не може да не прави впечатление надписът със спора на хана с византийските военнопленници по отношение силата на българските богове и на християнския Бог.Известно е,че Омуртаг убеждавал ромейските пленници да не обиждат българските богове с аргумента,че благодарение на тяхната сила и мощ българите "тъпчат" земята на ромеите.
Ако обаче до управлението на Пресиан България е доминирала военно в двубоите със съседите си,то хан Борис загубил всичките водени от него войни и в случая не бива да се отхвърля и хипотезата пораженията също да са повлияли на хана при решението за покръстването.С други думи-напълно вероятно е неуспешните войни да са били свързани с религиозните представи за силата на християнския Бог,подкрепящ противниците на България и най-вече Немското кралство и Византия.В рамките на този мисловен контекст бихме посочили още и споменаваните в източниците природни бедствия(чума,глад,земетресения),които сполетели България в навечерието на покръстването.По правило подобни явления също се обеснявали със свръхестествена намеса.Така че не бива да се изключва версията,тези природни стихии също да са повлияли върху съзнанието на българския владетел да потърси закрилата на християнския Бог,след като езическите божества били неспособни или не желаели да закрилят своите привърженици-българите.В този смисъл обянението с въздействието на въпросната библейска картина съвсем не е за подценяване.А "Отговорите на папа Николай 1-ви по допитванията на българите"също подчертават наличието на религиозни мотиви при решението на хан Борис да приеме християнското кръщение.
Разбира се,това решение имало и други причини,които излизали извън религиозния контекст.Трябва изрично да се отбележи,че християнството не било непознато изповедание за новите заселници в Мизия,Тракия и Македония.Още в 1-ви век от новата ера християнството прониква в Южна Тракия и Гърция,проповядвано от апостол Павел и неговите близки ученици.Мнозина от местните християни пострадали по време на гоненията,а през 4-ти век повечето от балканските градове вече имали изградена църковна организация.Славянската колонизация от 6-8-ми век и настаняването на прабългарите разстройва до голяма степен християнските общини,но продължителното общуване между пришълци и местни жители популяризира християнството сред първите.Териториалното разширение на българската държава в южна и югозападна посока става и за сметка на увеличаващото се християнско население,което преди това било подвластно на Византия.Империята не допускала друго изповедание,поради което принадлежността към християнството се смятало за основно изискване към поданиците на Василевса.Това карало плисковските ханове от т.нар."езически период" да гледат с подозрение на християните,които смятали за проводници на византийската политика.Водени от такива съображения,хановете Омуртаг и Маламир преследвали християнството,в което съзирали опасност за държавната независимост и културно-религиозната идентичност на своите поданици.
Ако мотиви от подобен характер все пак намирали основание в началния период от образуването на българската държава,то през втората половина на 9-ти век обстановката е вече твърде различна.Притисната от две силни християнски държави,България се оказала в изолация.Нито Византия,нито Немското кралство и още по-малко папският Рим могли да се доверяват на една езическа държава.С това обаче неудобствата от изповеданието на старата религия не се изчерпват.В културната дейност на обществата през Ранното средновековие в Европа християнството нямало алтернатива.Доколкото и каквато била културата на онази епоха,тя била християнска и чуждеенето от нея означавало развитие вън от културния контекст на времето.Това далновидният български държавник съзнавал много добре,въпреки съпротивата на боиладската аристокрация,останала вярна на отечествената си религия.
Съществува и друго важно обстоятелство.Ядрото на българската държавност-прабългарите и масата от населението-славяните,не могли да намерят общ език не само поради антропологични,културни и традиционни различия,но и поради религиозните различия.Религията на славяни и прабългари била твърде зависима от етническите особености на двете народностни групи и нито една от тях не могла да послужи като обединител в духовната сфера.Това било по възможностите на някоя трета,неутрална религия,каквато била изповядваното в по-голямата част на континента християнство.
Не бива да се пренебрегва и фактът,че от хан Крум насетне българските владетели се стремели към укрепване на своята власт по византийски образец,а това могло да стане само чрез идеологията на християнската монотеистична религия.Всичко това влизало в съображенията на княз Борис при решението му да въведе християнството като единствено и официално изповедание в България.Събитията от есента на 863 г.обаче наложили корекции в плановете му:вместо да приеме кръщението от немското духовенство,трябвало да приеме византийската духовна мисия,но това не променя същината на решението.
Както вече бе посочено през 863 г.на запад става известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение.Папата определя това събитие като извънредно важно за Западната църква и благославя съюза на хан Борис и Людовиг Немски.В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата.Ако България приемела кръщение от Западната църква,това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно-православната империя.Временното затишие на Източния фронт давало възможност на Византия да изтегли част от войските,с които да имитира нахлуване в България и начало на военни действия.По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад,а в страната бошувал глад.Хан Борис не бил в състояние да окаже съпротива.
Византийското нахлуване "по суша и море" нямало за цел да поднови военните действия заради старите териториални спорове между двете страни.Хан Борис бързо прозрял истинските намерения на византийското правителство.В потвърждение на това било предложението на Константинопол да покръсти изпратената за преговори българска делегация.Хан Борис трябвало да се съобрази със съотношението на силите и да приеме византийското предложение.
Българското пратеничество в Константинопол приело християнското кръщение и подписало известния "дълбок мир",който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници.Наскоро след това българските пратеници се завърнали в Плиска,придружени от един епископ,един специален пратеник на императора и множество духовници.Наред с това България получила земи в Албания до Адриатическото крайбрежие.В една "късна нощ",вероятно срещу Кръстовден,без шум и голяма тържественост ханският дом приема християнското кръщение.Според един византийски летописец "заедно с Борис били покръстени и много други между българите,които се отличавали по род,значение и богатство".Ханът на българите приел от задочния си кръстник-византийския император Михаил 3-ти-неговото име,изоставил стария си тюркски титул и приел славянския "княз",което може да се тълкува като свидетелство за символично скъсване с българската езическа традиция.
Малко след акта в княжеския дворец започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари.Най-често хората от едно селище,което приело християнската вяра,ставали кръстници на хора от друго селище.Ведно с това новопокръстените възприемали и нови,християнски имена.Започнал строеж на храмове и изграждане на църковна институция.
Споменатите събития вероятно протекли през късната есен на 863 г.и цялата 864 г.Това е логичният извод от изследването на изворите,които въпреки подробните описания,никъде не сочат точната дата на покръстването.
Несъмнено обаче сред българската общественост по-голяма популярност е придобила една друга дата-865 г.,която навремето бе наложена от именития български историк проф.Васил Златарски.Вече повече от 100 години в науката се води спор за точната дата на това преломно за българите събитие,което различните изследователи сочат между 863 и 867 г.По много съображения последната дата се приема като твърде късна.Най-много привърженици има годината 865-та,която се мотивира с известния надпис от Балши.По време на Първата световна война австрийски войници намират в албанското село Балши(в близост до гр.Берот)мраморна колона с отчасти запазен надпис,който гласи:"Борис,преименуван Михаил,с дадения нему от Бога народ в годината от сътворението на света(6374)-866 г."Логиката при разчитането на цитирания надпис кара Златарски да добави в липсващата част думите:"покръсти се от Бога владетелят на българите...".Основания за подобно тълкуване наистина има,но същият надпис в липсващата част може да съобщава и за някое важно културно-религиозно събитие,което не потвърждава хипотезата на Златарски.Колкото до транскрибирането на византийската година(6374)в съвременната календарна 866 г.трябва да се има предвид,че византийската година започва на 1 септември и трае до 31 август на следващата календарна година.Посочената 866 г.визира времето след 31 август на календарната 865 г.,т.е.тя е пак в обхвата на същата 865.Но главното основание да се настоява за 863/864 г.тук е обстоятелството,че точно датираното събитие на бунта срещу покръстването става през 865 г.-с други думи "след",а не "по време" на покръстването.
Промяната в религиозното изповедание на княз Борис се констатира и от неотдавна намерения печат с образа на княза с нимб около главата и вписан в него кръст,придружен от надпис на гръцки език на лицевата страна:"Господи,помагай на Михаил,архонта на България"и на обратната страна с лика на св.Богородица и думите:"Богородице,помагай на Михаил,архонта на България".
Актът на княз Борис направил дълбоко впечатление на боиладската аристокрация.Сред нея имало такива,които искрено почитали религията и обичаите на прадедите си и смятали за оскърбително приемането на чуждо изповедание.Други пък се опасявали,че с проникването на новата религия ще се отворят вратите пред византийското политическо влияние.За тях не било без значение и бъдещото изравняване между прабългарската и славянската аристокрация,което означавало загуба на установените привилегии.Всички се обединявали около становището,че князът им дал "лош закон"и трябва да бъде свален.Техни привърженици от 10-те комитета се събрали в столицата,но били изненадани от бързата реакция на княза.С помощта на верните си войски Борис разгромил бунтовниците и предал на смърт 52 от техните водачи заедно със семействата им,а обикновените хора били освободени.Суровата присъда целяла не само да потуши бунта,но и възможността да бъде повторен.Дълго време разправата с боиладските родове тревожела съвестта на княза,за което научаваме от въпросите му към папа Николай 1-ви,от когото очаквал оправдание за постъпката си.
Няма съмнение,че боиладите,които вдигнали меч срещу своя повелител,били далеч от прозорливостта му.Техните симпатии към старата религия и грижите за собствените им привилегии попречили да вникнат в идеята за обединението на българския народ и перспективата същият този народ да мери ръст с другите културни общности на своето време.Твърде любопитно е,че домашните извори мълчат за това събитие.Смятало се,че бунтът на боиладите унизява делото на християнизацията и поради това летописците го подхвърлят на пълна забрава.
Не много след Покръстването станало ясно колко малко бил подготвен занего българският народ.Византийските свещеници извършвали обредите и богослужението,служейки си с гръцки език,с което основните истини на новата религия оставали непонятни.Сред новопокръстените се създали условия за разпространение на рецица заблуди,суеверия и ереси.Тревогата от настъпилия религиозен хаос долавяме от едно писмо на княз Борис до патриарх Фотий,в което се поставят редица въпроси за устройството и бъдещето на Българската църква.Вероятно един от тях се отнасял до избора на архиепископ(или патриарх),който византийският патриарх деликатно отбягвал в отговора си.Нему се струвало твърде рано българите да се сдобият с църковна независимост и вместо това посъветвал княза как да управлява по каноните на християнската вяра.
При явното недоволство на боиладската аристокрация от разширяващото се византийско проникване в страната,единственият изход бил възможно по-бързото създаване на самостойна църква,пряко подчинена на българския владетел.Имало и друго неудобство.Десетилетия наред българският народ бил възпитаван в недоверие спрямо империята,а вече бил принуден да формира нравствените си ценности съгласно указанията на византийското духовенство.Още повече,че от гледище на покръстителите народът,приел кръщение от "ромеите-бащи",станал подопечен на самодържавния византийски василевс.В Константинопол не разбирали или не искали да разберат прагматичните намерения на българския княз,което го принудило да търси решение на църквния въпрос другаде.
На княз Борис били известни противоречията между Източната и Западната църква за влияние върху новопокръстените славянски народи и тъкмо това искал да използва в осъществяване на независимата си църковна политика.С тази цел при Людовиг Немски и папа Николай 1-ви били изпратени пратеници с молба за "книги със закони",които да уредят верския живот на довчерашните му езически поданици.Между изпратените 114 въпроса до папата фигурирал и основният-може ли българите да имат самостоятелен архиепископ или патриарх.
Неколкократно споменаваният документ "Отговорите на папа Николай 1-ви до допитванията на българите" е от изключително значение за ранната история на българския народ и държава.Поставените от княза въпроси,вероятно написани на гръцки език,а в Рим преведени на латински,засягали всички важни страни на обществния,културния и духовния живот.Уреждането на взаивоотношенията между хората,семейните връзки,обичаите,дисциплината във войската,поведението на княза,и точното изпълнение на християнските задължения представят ярка картина на българския бит и душевност от 8-9-ти век.Самите въпроси на княз Борис не са достигнали до нас,но от съхранените в по-късни преписи"Отговори"на папа Николай 1-ви узнаваме почти буквално зададените въпроси.Съставител на "Отговори"бил известният латински книжовник Анастасий Библиотекар.
Въпросникът на княз Борис бил представен от нарочна делегация,оглавена от княжеския сродник Петър и болярите Иван и Мартин,които пристигнали в Рим през лятото на 866 г.През ноември същата година пратениците се завъърнали с готовите отговори,придружени от папските легати формоза Портуенски и Павел Популонски,както и дяконът Мартин.
Размяната на пратеници не била формална.Последвала римска духовна мисия,която заела мястото на византийското духовенство и по аналогичен път започнала да извършва богослужения и да покръства народа.Латинските духовници обявили за недействителни гръцките обреди,а това внесло смут в съзнанието на новопокръстените българи,които гледали и на едните,и на другите проповедници като на християни,без да подозират техните различия.Малко по-късно под ръководството на епископ Ерменик пристигнали и немски духовници,но след като установили присъствието на римското духовенство,се завърнали обратно в страната си.
Княз Борис останал доволен от работата на енергичния епископ Формоза и предпожил на папата да го назначи за духовен глава на българската църква.В Рим обаче заподозрели Портуенския епископ в тайни споразумения с българите и отказали да удовлетворят молбата му.Вместо него били изпратени други двама духовници-Доменик и Гримуалд,които княз Борис отхвърлил и настоял за кандидатурата на дякон Мартин.Князът доловил намеренията на новия папа Адриан 2-ри,който искал да изпрати не изявена личност,а послушник на Западната църква.По тази причина българският владетел отклонил предложението за дякон Силвестър,който освен всичко друго притежавал твърде нисък ранг в църковната йерархия.
Неколкократното отхвърляне на предложените кандидати накарало княз Борис да заеме резервирана позиция спрямо папата.Стремежът му да създаде автономна църква очевидно не се понравило в Рим,което го насочило към Константинополската църква,надявайки се на повече отстъпки спрямо българските искания.
Междувременно във византийската столица станали важни промени.Чрез преврат през 867 г.бил свален и убит император Михаил 3-ти,наследен от близкия му сътрудник Василий 1-ви Македонец(867-886).Ведно с това бил сменен и патриарх Фотий с по-умерения и склонен към компромиси със Западната църква патриарх Игнатий(867-877).Новото правителство в Константинопол поискало да изглади противоречията с Рим,към което се стремял и папа Адриан 2-ри,усетил опасността от засилващите се арабски набези в Южна Италия.
На свикания в Константинопол Вселенски събор(869-870)между папските легати и представителите на източните патриарси било постигнато споразумение за изглаждане на конфликтите,когато внезапно възникнал българският църковен въпрос.
Идването на българските пратеници вероятно било уговорено с византийското правителство тъкмо в момента,когато приключили последните заседания на събора.На тъпжествена аудитория в императорския дворец на 4 март 870 г. представителите на плисковския княз неочаквано за папските легати поставили въпроса за юрисдикцията на Българската църква.На конкретния им въпрос-кому следва да се подчини в духовно отношение българският църковен глава,последвал контра въпрос-какво духовенство заварили българите при завоюването на страната.Както можело да се очаква,отговорът гласял,че духовенството било гръцко.Въпреки протестите,отусите на събора решили България да признае юрисдикцията на Константинополската църква-майка,която извършила и акта на Покръстването.Според един старобългарски паметник от 10-ти век за първ български архиепископ бил ръкоположен Йосиф,който определил за свое седалище град Плиска,а по-късно Велики Преслав.
Решението на Константинополския събор било удар по престижа на западния предстоятел.В продължение на около 10 години(до 880г.) папите нееднократно призовавали княз Борис да "върне" Българската църква в лоното на апостолическия престол.Княз Борис или не отговарял на умолителните или заплашителни писма,или се позовавал на волята на Вселенския събор.
С решението от 4 март 870 г.се поставяли основите на автономна българска архиепископия,която в бъдеще щяла да се оглавява от лице,избрано от българския епископат и получило одобрението на княза.Зависимостта от Константинополската патриаршия била по-скоро формална,тъй като българският архиепископ нямал право да освещава миро,но всичко друго бил свободен да решава сам.
В съгласие с каноните на източноправославните църкви,в България се изградили митрополии и епископии,започнал строеж на храмове и манастири.
Върху руините на Плиска и днес личат основите на голяма базилика с размери 99м дължина,30м ширина,които създават представата на величествен храм по подобие на римския "Св.Петър и Павел".Това кара изследователите да приемат,че същият бил построен по време на папската мисия между 867 и 870 г.
Свидетелство са и намерените в близост фрагменти от латински надписи.С изключение на този храм,останалите по всичко наподобявали източноправославните образци,към които България се присъединила веднага след обявяването на църковната автономия.
Борис не постигнал всичко,но постигнал много.В по-сетнешната практика новопокръстените славянски народи успели да извоюват самостойни църкви едва няколко века след приемането на християнското кръщение.На княз Борис това се отдало само шест години след Покръстването и очевидно трябва да се отбележи като успех на водената от него политика.Но още тогава както за княза,така и за всички причастни на делото на Българската църква било ясно,че страната се нуждае от собствена писменост и въвеждането на говоримия език в богослужебната практика-единственият надежден начин за създаването на национален клир и автокефална църква.
Косвена,но изключително важна последица от покръстването на българите,е въведената 25 години в страната славянобългарска писменост,чието главно предназначение било да обслужи нуждите на новоучредената църква от богослужебна литература.С това рязко се подобрили условията за собствено национално развитие на образованието и науката.
Християнството влиза в България със своя почти деветвековна традиция,с изградени нравствени ценности и утвърден светоглед,надвишаващ възможностите на коя да е езическа религиозно-нравствена система.Еднаквата за всички поданици монотеистична религия предпоставила по естествен начин сливането и консолидирането на българската народност,което от историческа гледна точка е събитие с огромни последици.
България бързо се приобщила към ценностите на християнската култура и в скоро време се превърнала в самостоятелно средище на културно и религиозно излъчване за други народи от славянската общност.Строежът на храмове и манастири покрива почти цялата територия на държавата.Оцелелите до наши дни руини на дворци и църкви говорят за високи достижения в архитектурата и за бързото приобщаване на българския народ към европейската християнска култура.
Важна последица от приемането на християнството е въвеждането на закони от нов тип,което говори за социалния ръст на българското общество.Примитивните и твърде бедни в тематично отношение Крумови закони не задоволявали потребностите на българите,устремени към най-високите достижения на своето време.Наскоро след многоплодната книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици по нареждане на княз Борис били преведени и пригодени към българските условия най-съществените устройствени закони от Византия,каквито били Номоканонът в неговата Фотиева редакция,законите на Сирийската династия(8-ми век)и Земеделският закон.С голяма популярност се ползвал Законът за съдене на хората,който легнал в основата на българското държавно законодателство през Средновековието.Като цяло той бил заемка от византийската Еклога(8-ми век),но адаптирана в наказателната си част към по-демократичните норми на социален живот в България.Член 1-ви от ЗСХ постановява:"Всяко село,където се извършват езически обреди или клетви,да се педава с всичките му имоти на Божия храм.А оня,който извършва тези обреди или клетви,да се продаде(в робство)заедно с имотите му,а сумата да се раздаде на бедните".Изричната повеля на този член говори за жизнеността на езичеството,което още много години ще господства в духовната атмосфера на българите.Член 4-ти третира въпросите наморала.При установено прелюбодействие жената се продава "през две земи в трета",а на мъжа се налага пост за 7 години и лишаване от право да посещава богослужебната литургия в храма.Следващият член се отнася за калугери-прелюбодейци,за които се постановява 15-годишен пост(на хляб и вода)и отрязване на носа.В този дух са и останалите членове на закона.
Сравнен с византийската Еклога,ЗСХ предвижда по-леки физически и членовредителни наказания.По-късно същият бил пренесен в Киевска Русия,но вече обогатен от 49 члена и влиза в състава на първото руско християнско законодателство.
След близо 36-годишно управление княз Борис доброволно предал властта на първородния си син Владимир-Расате(889-893)и се оттеглил в построения до р.Тича манастир "Св.Пантелеймон".Както може да се съди от източниците,решението на стария княз било продиктувано от намерението му да намери покой за накърнената си съвест и да види с очите си началните стъпки на Владимир,който трябвало да продължи делото на неговия живот.
Княз Борис Михаил починал на 2 май 907 г.,обгърнат още приживе от признателността на своя народ.За огромното му дело Българската православна църква го канонизирала за светец,чиято памет се чества на всеки 2 май.
В лицето на тази изключително противоречива личност се съчетават в равна мяра качествата на държавник,политик и общественик,какъвто Средновековна България нямала до тогава.
Любопитно е да се припомни,че княз Борис загубил всички водени от него войни,но спечелил не по-малко тежките битки на дипломацията.30-годишният мир дал на България възможност за градивен растеж в попрището на културата и я подготвил за бъдещите изпитания на тогавашното смутно време.