Цар Симеон:Империята

Епохалните реформи на княз Борис 1-ви-Михаил,свързани с налагането на християнството и на славянската писменост в България,създали благоприятни предпоставки за духовно обновление на българското общество,за консолидирането на единна българска народност и за политически просперитет на християнска България.Тези постижения на княза-покръстител на практика се превърнали във фундамент,позволил на неговия изключително образован за времето си син Симеон да превърне българската държава в най-могъщата военнополитическа сила в Европейския Югоизток и в център на една забележителна култура-славянската.
Както вече бе посочено,след близо 36-годишно управление княз Борис доброволно предал властта на първородния си син Владимир-Расате(889-893)и се оттеглил в построения до р.Тича манастир "Св.Пантелеймон".Решението на стария княз било продиктувано от намерението му да намери покой за накърнената си съвест и да види с очите си началните стъпки на Владимир,който трябвало да продължи делото на неговия живот.(вж."Княз Борис:Покръстителят").
Макар и твърде оскъдни,данните за Владимировото управление го представят като разпуснат владетел,който прекарвал дните си в гуляи и развлечения.Установените тесни връзки с немския крал Арнулф,под чието внушение Владимир спира износа на сол за Великоморавия,поставяли на изпитание близо 30-годишния мир с Византия.Лотарингският летописец Регинон,както и 43-та беседа от "Поучителното евангелие" на епископ Константин Преславски,намекват даже за гонения против видни духовници и против самата църква.Разбира се,Владимир не действал без помощта на част от боиладите.Той бил подкрепян от онези аристократи,които само привидно се подчинили на стария княз и запазили изцяло вярата си в праотеческите богове.
Това преляло чашата на търпението и князът-монах на пуснал манастира."Като сменил власеницата си с ризница и препасал бойния меч",Борис-Михаил свалил от престола недостойния си син,хвърлил го в тъмница и наредил да го ослепят.За тази драстична промяна,както и подробностите,свързани с нея,отново не научаваме нищо от домашните паметници.Авторът на Кириловото житие архиепископ Теофилакт Охридски(11-ти век)споменава,че "Владимир се поминал".Монах Регинон е единственият източник,който разказва за промяната в българския княжески двор.Очевидно мълчанието на българските и византийските извори се обяяснява с опита да се прикрие и забрави срамният за средновековното мислене опит да бъде подменена християнската религия с езическа.
И наистина след свалянето на Владимир княз Борис посочил за негов приемник третия си син Симеон.Това не била рутинна династична смяна на владетел и както било в старите времена,княз Борис свикал голям църковно-народен,общодържавен събор,на който обявил волята си.Същият събор взел още две важни решения:обявил за столица на България град Велики Преслав,с което и формално се скъсвало с езическото минало,и второ-обявил славянобългарския език за църковен и държавен.За България и българите начевал нов период,който в следващите две-три десетилетия извежда страната като първа военнополитическа и културна сила в Европейския Югоизток.
Управлението на цар Симеон бележи един от върховете на Средновековна България,когато тя се превръща не само в най-могъщата славянска държава,но и в изключително за времето си средище на книжнина и култура.Едва ли може да се посочи в средновековната ни история друг владетел,който подобно на Симеон да съчетава по един забележителен начин качествата на даровит пълководец и на културно издигнат ценител и покровител на духовния живот в България.Той застанал на престола,когато бил 27-годишен,но това не му попречило да прояви изключителни за възрастта си разностранни способности.Симеон получил солидно за времето си образование.Още от малък княз Борис решил да го подготви за духовна кариера и го изпратил да се учи в Магнаурската школа.По време на своя престой във византийската столица Симеон имал възможност да се запознае не само с богословието,но и с постиженията на античната цивилизация.За това му помогнало обстоятелството,че той отлично овладял гръцкия език.
Заради своята начетеност младият княз бил наричан от византийците "хемиаргос"(полугрък).Това било едно безспорно признание,тъй като през Средновековието названието "грък" се свързвало с постиженията на античната култура и било символ на виока начетеност и способности.За дарбите на Симеон свидетелства кремонският епископ Луидпранд-посланик на германския император Отон 1-ви във Византия.Той пише,че българският княз познавал добре "силогизмите на Аристотел" и "риториката на Демостен".(През 962 г.Отон 1-ви основава "Свещената римска германска империя".Това обаче е беда за Италия,която е разделена на "гибелини"-привърженици на немския крал,и на "гвелфи",които не одобряват това).(За това авторът на блога ще разкаже по-късно!).
Политическите събития в България обаче се развили така,че князът-учен,който вероятно бил подготвян за глава на българската църква,трябвало да изостави расото.В негово лице княз Борис бил сигурен,че ще намери равностоен продължител на започнатото дело.
Само година след като поел властта,отношенията между България и Византия се влошили.Причина за това станало решението на император Лъв 6-ти да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун.
В историческата наука съществуват различни обяснения за тази постъпка на византийците.Някои виждат в нея ответна мярка на културно-политическите действия на българския владетел,който съгласно решенията на Преславския събор отстранил гръцкото духовенство от България.Същевременно не се отрича,че преместването на тържището представлява несъмнен икономически удар върху България,опит да се накърнят правата на нейните търговци,които отдавна били спечелили престиж в оживения стопански живот на Константинопол.В този смисъл войната,която избухнала между България и Византия вследствие на преместването на тържището,се характеризира даже като "първата икономическа война в Средновековна Европа".
Опитите на Симеон да уреди възникналия спор по дипломатически път не се увенчали с успех.За да направи съперника си по-отстъпчив,българска войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части.Това било сериозно предупреждение към
императора да зачита интересите на България.Лъв 6-ти сметнал обаче,че конфликтът може да се реши само със силата на оръжието.Той привлякъл на своя страна маджарите(унгарците),чиито поселения се намирали между реките Буг и Днестър.Същевременно се подготвил за поход към устието на р.Дунав,където византийските кораби трябвало да прехвърлят маджарските отряди.Притеснен от две страни,Симеон изпаднал в затруднено положение.Маджарите нахлули в Северна България и опустошили всичко по пътя си.Българският владетел се принудил да потърси убежище зад яките стени Дръстър(Силистра).Изправен пред неизбежен погром,той започнал преговори за мир,при които било постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски.Всъщност Симеон съвсем нямал намерение така лесно да признае поражението.Той умишлено проточил преговорите,като в същото време влязъл в таен съюз с печенегите.Намерението му било да нанесе удар на маджарите,а след това да се справи с Византия.Докато траела размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт,който бил задържан в една българска крепост,печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги принудили да напуснат земите си.След като отстранил маджарската заплаха,Симеон прекъснал преговорите и предприел настъпление в Тракия.Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г.при селището Булгарофигон,където войската на Лъв 6-ти била напълно разбита.Скоро след това било сключено примирие,по силата на което тържището на българите било върнато в Константинопол,а Византия се задължила да плаща ежегоден данък на България.
През 904 г.в империята настъпили събития,които дали повод на Симеон да наруши примирието.Град Солун бил нападнат и превзет от арабите.Значителна част от населението му било избито или отведено в робство.От това се опитал да се възползва Симеон,който се надявал да завладее града и да го насели с българи.С големи дипломатически усилия Лъв 6-ти осуетил тези намерения,но се принудил да направи някои териториални отстъпки на България.Сключен бил договор,съгласно който в български ръце преминали земи от Драчката област(дн.Албания)и Южна Македония.От един надпис,намерен край с.Наръш(Македония),се вижда,че границата между България и Византия минавала само на 20 километра от Солун.Настъпила известна стабилизация в българо-византийските отношения,която продължила до смъртта на император Лъв 6-ти.
С договора от 904 г.завършил първият период на Симеоновите войни с Византия,от които България излязла териториално разширена и с укрепнал авторитет.Тези успехи несъмнено са засилили самочувствието на Симеон и според Иван Божилов и други медиависти това обстоятелство е засилило и амбицията на владетеля да седне на трона на византийския василевс.
През 912 г.Лъв 6-ти починал.Тъй като престолонаследника Константин 7-ми бил малолетен,в Константинопол започнало да управлява регенство начело с брата на починалия василевс Александър.През 913 г.Александър се отнесъл грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказал да плаща ежегодния данък.Това било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия.Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол.След като се убедил,че с наличните сили трудно би щурмувал града,Симеон започнал мирни преговори.В тях той преследва две основни цели.Преди всичко се надявал,че византийците ще го удостоят с титлата "цар",което съгласно византийската политическа доктрина било единствено в правомощията на императора и константинополския патриарх.
Освен това Симеон замислил годеж на дъщеря си за малолетния византийски император Константин 7-ми,който управлявал с регентски съвет.Българският владетел бил приет тържествено заедно с двамата си сина в императорския дворец,където сред насъбралото се множество получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годежа.
За церемонията в двореца византийският хронист Лъв Граматик пише следното:"А патриарх Николай отишъл при Симеон,този навел глава пред него,патриархът го благословил и положил на главата му вместо венец собствения си епириптарий".След като били почетени с безбройни и много големи дарове,Симеон и синовете му се върнали в своята страна,като се "разделили без да се споразумеят по казания мир".Извършената церемония е тълкувана по различен начин от историците.Някои предполагат,че тогава Симеон е бил провъзгласен за цар.Други,които анализират самия церемониал,смятат,че той далеч не отговаря на онези задължителни за такива случаи ритуали,строго регламентирани от византийците.Набляга се и на думите на взантийския хронист,който казва,че на главата на Симеон вместо венец(т.е.корона),патриархът положил част от собствената си дреха(т.е.епириптарий).По всичко изглежда,че в преговорите е било постигнато единствено споразумение за годежа,докато византийците не са били склонни да удостоят Симеон с титлата "цар".Поради тази причина вероятно и Лъв Граматик отбелязва,че споразумение за мира не било постигнато.
На следната 914 г.настъпили събития,които показали,че цар Симеон имал сериозни основания да се съмнява в надежността на византийските обещания.Начело на регентския съвет застанала императрица Зоя,която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието.В отговор на това Симеон извършил през 915 г.нападение в Тракия и овладял град Одрин.Срещу българите империята се заела да организира широка коалиция.Византийската дипломация привлякла на своя страна някои печенежки племенни вождове,а също така и сръбския княз Петър Гойникович.Приготовленията не останали скрити за Симеон,който отлично си служел с методите и средствата на византийската дипломация.Той не само успял да неутрализира съюзниците на Византия,но някои от тях привлякъл на своя страна.Така се стигнало до голямо сражение между българи и византийци,станало на 20 август 917 г.в равнината между днешните градове Несебър и Поморие,близо до р.Ахелой.
Преди битката е проведен военен ритуал-свещеник благославя войската и нейните знамена.
За византийската армия летописецът Йоан Скилица разказва следното:"Императрица Зоя реши да прехвърли на запад цялата източна войска,та като се обединят източните и западните войски,да започне война с българите и съвсем да ги унищожи.Когато всички отряди бяха събрани,изпратен бе с честния кръст дворцовият протопоп,който накарал всички да се закълнат,че ще умрат един за друг.След полагане на клетвата,цялата войска,предвождана от доместика магистър Лъв Фока,се втурнала срещу българите".Първоначално византийците взимат превес,българите започват да отстъпват.Византийците ги преследват,но Симеон им е подготвил изненада-той е скрил тежката си конница в гористия хълм на левия им фланг.Водени лично от Симеон,българите удрят византийците едновременно от ляво и в гръб.Ранен е конят на Симеон,но той не напуска бойното поле.За по-нататъшните събития научаваме отново от Йоан Скилица:"Като видяха внезапното нападение на българите,ромеите забравили храброст,вкупом обърнаха гръб и удариха на страхотно бягство,като едни се изпотъпкаха помежду си,а други бяха избивани от противниците.Доместикът магистър Лъв Фока се спаси с бягство в крепостта Месемврия.Паднаха много люде,не само обикновени войници,но и твърде голям брой стратези и тагматарси.Настанало кръвопролитие,каквото от векове не било ставало".
50 години по-късно летописецът Лъв Дякон,като минава край мястото на сражението,възкликва:"Още могат да се видят купища кости при р.Ахелой,където тогава била позорно посечена войската на ромеите".
Победата при Ахелой отворила пътя на българите към ромейската столица.Предводителят на византийците Лъв Фока се опитал да организира остатъците от разбитата си армия и да спре настъплението на Симеон.В едно нощно сражение край с.Катасирти византийците били за втори път разгромени,с което рухнали последните им надежди за щастлив изход от войната.Обнадежден от победите,Симеон си поставил за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи.Израз на тези негови намерения била титлата,с която започнал да се величае-"Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи".
Принципите на византийското самодържавие,от които вероятно се е ръководил Симеон,изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия.Тъй като нито Константинополската патриаршия,нито останалите източни патриарси били склонни да извършат подобно нещо,Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия.Предполага се,че това станало на специален събор в Преслав,където издигнатият в сан "патриарх"Леонтий коронясал за цар Симеон.
Симеон между другото все още хранел надежди,че ще застави византийците да сгодят малолетния император Константин 7-ми за дъщеря му.С това се надявал не само да узакони царската си титла,но и да предяви претенции към императорския престол.Ето защо през 918 г.той предприел действия,целящи да поставят окончателно на колене Византия.Български войски нахлули в Елада и разрушили град Тива.На следната година те достигнали до Дарданелите.В Константинопол с тревога следели настъплението на Симеон.Императрица Зоя,която била една от главните виновници да се наруши мира с българите,се принудила да се оттегли от управлението.Върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лакапин.Той побързал да се сроди с управляващата Македонска династия,като омъжил дъщеря си за Константин 7-ми,а през 920 г.се обявил за съимператор.Събитията във Византия били посрещнати с раздразнение от българския цар,който чувствал,че мечтата за Константинопол се отдалечава.Той отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакапин,като го обявил за незаконен узурпатор на престола.Патриарх Николай Мистик изпратил няколко обширни послания до цар Симеон,в които го молел да прекрати войната и да сключи мир.В усилията си да преклони твърдата му воля патриархът не скъпял епитетите и ласкателствата,стигащи до унижение.
В отговорите си цар Симеон не пропускал случая да уязви двуличието на византийската дипломация,давайки смътни обещания за прекратяване на военните действия.Умелата му дипломатическа игра извадила от равновесие патриарха,който накрая минал към открити заплахи.Същевременно в хода на военните действия цар Симеон се убедил,че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот.За тази цел през 922 г.от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махди от династията на Фатимидите с предложение за съюз при две условия:първо,халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол;второ,след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците,като Константинопол остане във владение на Симеон.
Пратеничеството пристигнало безпрепядствено в Египет и било прието с големи почести от халифа,който се съгласил с поставените условия.На връщане към България обаче посланиците на Симеон,съпровождани от няколко арабски велможи,били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал.Въпреки това Симеон потеглил сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовали под стените на Константинопол.
Силно впечатлен от внушителния вид на българските войски,византийският император поискал лична среща със Симеон,за да преговаря отново за мир.Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923 г.край морския бряг,близо до Константинопол.Преди да се яви на уговореното място,Симеон,който се опасявал да не го сполети съдбата на хан Крум,изпратил специални хора да огледат местността и да се убедят,че няма скрита засада.Проведеният разговор,въпреки че минал в размяна на взаимни любезности,не дал очакваните рецултати.С големи подаръци ромеите успели да склонят Симеон да се оттегли,но мир не бил сключен.Същевременно Роман Лакапин дал да се разбере,че не само не желае да признае царската корона на Симеон,но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки.Временното затишие във войната с Византия дало възможност на цар Симеон да нападне през 924 г.сръбските земи и да ги присъедини към България.Покорен бил един от надеждните съюзници на Византия,действал нееднократно в гръб на българите.Успехът срещу Сърбия укрепил самочувствието на Симеон,но постепенно той започнал да губи надежда,че ще влезе като победител в Константинопол.Разменените между него и Роман Лакапин писма показват,че българският цар станал далеч по-умерен в своите претенции.Той престанал открито да поставя въпроса за императорската корона,а единствено настоявал византийците да признаят териториалните му завоевания.Изглежда не останали без последствия думите на Роман Лакапин в едно от писмата му,че недоволни от продължителните войни,20 000 българи напуснали страната и намерили убежище във Византия.
За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол,византийската дипломация настроила срещу него Хърватско.През 926 г.избухнала война,която завършила с поражение за българите.Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Йоан 10-ти,който се надявал да привлече отново на своя страна българите.Цар Симеон,който окончателно се убедил,че византийците няма да признаят царската му титла,поискал това да стори папата.Благосклонният отговор на Йоан 10-ти вдъхнал надежди на Симеон,който започнал приготовления за нов поход срещу Константинопол.Но мечтата,на която подчинил цялата си външнополитическа дейност,останала неосъществена.На 27 май 927 г.той починал от сърдечен удар.Така завършил живота си един от най-бележитите владетели в историята на средновековна Европа.Неговото управление,преминало в почти непрекъснати войни,доказало още веднъж силата и мощта на българската държава.Умел пълководец и диломат,цар Симеон неведнъж поставял в трудно положение византийската империя.Малцина били онези,които дръзвали като него да протегнат ръка към короната на византийския император и да оспорят първенствуващото му положение сред владетелите на средновековния християнски свят.Цар Симеон оставил на наследниците си една обширна държава,простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море.
Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от неуморната и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.Книжовните средища в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора,които знаели да четат и пишат на роден език.Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление-говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език.В живота на българите навлязъл един културен феномен-книгата.Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуалното усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието.
Важна роля за по-нататъшното развитие на самобитната старобългарска култура изиграло и решението на Преславския събор,съгласно което старобългарският език се наложил в богослужението,в светската и църковна администрации.Отстраняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на политическото,но и но културното влияние от съседна Византия.Това разбира се далеч не означавало,че българските творци се отказали да черпят идеи и знания от богатата византийска култура.Интересът към нея се запазил,но постепенно придобил определена насоченост и избирателност.Заслуга за това имал и цар Симеон,който взел активно участие в творческата пеработка и адаптация на всичко най-ценно,създадено от византийските книжовници.За нататъшния културен подем на средновековна България не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав.Този акт показвал не само желанието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало,но подчертавал и неговата амбиция да създаде един нов християнски културен и политически център,който да съперничи с Константинопол.
Самочувствие за това му дали успешните войни срещу империята и териториалното разширение на българската държава.Така в края на 9-ти и началото на 10-ти век били създадени всички необходими предпоставки за всестранен разцвет на старобългарската култура,който намерил своите върховни изяви в областта на архитектурата,изобразителното изкуство и книжнината.
Изграждането на Преслав било плод на дългогодишни усилия от страна на българските строители.Едно легендарно известие от 11-ти век гласи,че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 20 години.С положителност се знае,че преди да стане столица,Преслав е бил здраво укрепен аул.Предполага се,че в него резидирал един от близките помощници на владетеля-ичургубоилът.По своето градоустройствено решение и най-вече в разделянето си на две части-вътрешна и външна-Преслав напомня столицата Плиска.Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ.Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв.км,то външният град на Преслав е едва около 5 кв.км.Има различия и в укрпителната система.Плиска,която наподобява първоначално един типичен номадски аул,била оградена с външно землено укрепление,а единствено вътрешният град бил защитен от каменна стена.При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи,които ограждат и външния,и вътрешния град.В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове,споени помежду си с хоросан.
Във вътрешния град се издигал царският дворец,за чийто блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх.Между другото той пише,че палатите в Преслав били "украсени" с много камък и дърво,и цветове,а отвътре с мрамор и мед,със сребро и злато.Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс,който включвал в себе си една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат.Гъсто застроен бил външният град на Преслав,където се откриват най-голям брой граждански постройки,черкви и манастирски комплекси.Оформили се квартали с различни функции-политически,стопански и военни.Силно развитие в Преслав получило църковното строителство.Наред с традиционния и архаичен базикален тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.
Понятието "кръстокуполна" отразява специфичния начин,по който било организирано външното пространство на този тип църкви.В основата му стояли две помещения,ориентирани съответно "запад-изток" и "север-юг",които се кръстосвали в средата,а над нея се издигал куполът на църквата.Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от базиликата,като например преддверието(т.нар."нартекс"),олтарната "абсида" и др.,но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите.
В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси,разположени във външния град или извън неговите крепостни стени.Открити са 8 такива комплекси,от които по-известни са манастирът на Мостич,манастирът в Патлейна и др.В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав-т.нар."кръгла църква".Тя е наречена още и "златна",тъй като се предполага,че централният купол е бил покрит със злато.
Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план,който се отличава от всичко строено дотогава в Преслав.Основното помещение на църквата(т.нар."наос")представлява кръгло помещение(ротонда),разделено на 12 ниши,пред всяка от които са били поставени колони.Те са носели втори етаж,над който се е издигал златният купол.Фасадата е била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми.Открити са останки от пъстра подова настилка,керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл.Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура,който ясно показва стремежът на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци,а да проявяват творчество в строежа на църковните сгради.
Едно от забележителните достижения на приложното изкуство през епохата на "Златния век" е преславската рисувана керамика.Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица.Открити са няколко работилници за изработването,намиращи се в манастирските комплекси.Основното предназначение на преславската керамика е било украсата на светските и църковни постройки.Тя се използвала предимно за подова настилка,облицовка на стени и каменни корнизи,инкрустация на каменни колони,капители и др.Най-често керамичните плочки били обрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми.Особено интересни са и откритите плочки,върху които калиграфски са изписани кирилски текстове.Покрай всичко друго преславската керамика служела за изработката на икони.Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на св.Теодор Стратилат,открита в Патлейна.Тя е съставена от отделни керамични плочки,всяка от които съдържа част от изображението на светеца.Разнообразието на преславската керамика,нейните високи естетически достойнства са несъмнено доказателство за творческите способности на преславските майстори,които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.
Въпросът за произхода на преславската керамика е дискутиран в науката.Съществува мнението,че тя има източен произход.Предполага се,че в своя завършен вид е била донесена в Преслав от източни майстори,които са съдействали за развитието на местното керамично производство.Другото становище,без да отрича източния произход,изтъква преди всичко ролята на Византия и керамични ателиета в Константинопол.
По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх.
Непрестанна дейност извършвал Климент.
Непосредствено след възцаряването на Симеон,князът поискал да се отблагодари на Климент и да го издигне като архиепископ на Охрид,Девол и Главиница,с което светителят станал "пръв епископ на български език".Неочаквано обаче,св.Климент отказал високата чест.Повод за това била водената от Симеон политика на прекалена конфронтация с Византия,която заплашвала мира и добрите взаимоотношения между двете държави.Под натиска на князя св.Климент приема и остава на поста си като епископ до края на дните си-27.06.916 г.
Сподвижникът на Климент-Наум Мизийски-до 893 г.останал в Плиска,където заедно с други Кирило-Методиеви ученици положил основите на Плисковско-Преславския книжовен център.Когато Климент се оттеглил от активна преподавателска дейност,по решение на Симеон Наум поел учителските му задължения.Изморен и в твърде напреднала възраст Наум се оттегля на свой ред през 900 г.в манастир "Св.Архангел Гавраил".Умира 6 години преди Климент през декември 910 г.
Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация.Активно участие в книжовния и просветен живот взел самият ца Симеон.Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер,излязла изпод перото на ранновизантийските богослови.Под непосредственото му ръководство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание.Първият от тях("Светославов сборник")съдържа 383 статии,които се отличават с голямото си тематично разнообразие.Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието,философията,физиката,математиката,астрономията,историята и др.С личното участие на цар Симеон били съставени още два сборника,в които намерили място творбите на Василий Велики Златоуст.От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучителни беседи пред своите служители в двореца.
Съдържанието на трите сборника показва,че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници,които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език.Основното изискване,което Симеон поставял пред преводачите,било да се спазва точността на смисъла,а не да се следва буквално текстът на оригианла.Йоан Екзарх казва:"Неуместно е,мисля,саже криво е,ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла,а повече на думите".Подобно на българския владетел Йоан Екзарх имал високо образование,което получил в Магнаурската школа.Неговият най-забележителин труд е "Шестоднев".Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика,но са вмъкнати и редица оригинални пасажи,които съдържат данни за българската история.В произведението е прокарано библейското схващане за сътворението на света в 6 дни.Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията,географията,антропологията и др.С право се счита,че "Шестоднев" представлява своеобразна енциклопедия по най-различни естествено-научни знания.
Сред бележитите книжовници на "златния век" бил и епископ Константин Преславски.Неговата най-известна творба е "Учителното евангелие".То се състои от 51 беседи,в които се изясняват основите на християнската вяра и морал.Произведението се предхожда от уводна глава,в която са поместени две поетични творби.Първата от тях носи заглавието "Проглас към евангелието".В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите.Оплаква се съдбата на "безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези народи,които не притежават книги.Втората поетична творба наси заглавието "Азбучна молитва".По своята структура тя представлява интересно произведение,тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука.В края на произведението Константин Преславски е поместил и една кратка хроника("Историики"),която се счита за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.
Друг известен писател от кръга на преславските книжовници е Черноризец Храбър,създател на творбата "За буквите".С образен език и с аргументи от историческо и фиологическо естество авторът защитава делото на Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език.Съчинението наЧерноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на светите братя.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи,че зад този псевдоним се крие самият цар Симеон.
Наред с официалната преводна и оригинална литература,създадена през първата половина на 10-ти век,в България по това време се разпространява и апокрифната литература.Апокрифите представлявали разкази,тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет.Те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек,да му дадат повече обяснения по такива въпроси,за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише.
Литературата на "Златния век" допринесла за окончателното налагане на старобългарския език,за затвърждаването на българската народност.Създадените книжовни творби свидетелстват за високата образованост на българската интелигенция,чиито интереси далеч надхвърляли рамките на богословската литература.
В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпространител на една богата и разнообразна книжнина.Тя напуснала българските предели и била възприета преди всичко от руси и сърби.Ето защо с основание може да се твърди,че "златното"време на българската култура през 10-ти век далеч надхвърля рамките на едно ограничено,само свързано с историята на България явление,и придобива много по-широко общоевропейско значение.