Княз Борис:Покръстителят

През първата половина на 9-ти век България окончателно се утвърдила като една от водещите държави в Европа.По териториален обхват,по демографски ресурси и военно-политическа мощ Долнодунавското българско ханство не отстъпвало на останалите Велики сили на континента,каквито по това време били Византия и Немското кралство.За укрепването на българската държава от голямо значение се оказали писаното законодателство и административни реформи на хановете Крум и Омуртаг,в резултат на което била премахната племенната автономия.Така ханството се превърнало в една класически централизирана средновековна монархия,което дало и допълнителен тласък на процеса на формирането на единната българска народност.Освен горе казаното,през същия този период Долнодунавското българско ханство се утвърдило и като политически център за "варварските" народи в Централна и Югоизточна Европа.
В резултат на значителното териториално разширение на България под нейна политическа юрисдикция попаднали по-голямата част от южнославянските племена,значителни етнически маси аварско население и част от народа на хазарите.По този начин в процеса на формирането на българската народност се включили и етнически общности извън българите,славяните и завареното от тях балканско население.
Същевременно утвърждаването на Българското ханство като политически център на езическите народи носело все повече негативни последици за страната на фона на доминацията на християнската религия на континента.По този начин пред България се очертавала една неблагоприятна тенденция на изолация от европейската християнска цивилизация,а на тази основа и международният авторитет на Ханството нямал необходимия еквивалент на неговата военно-политическа мощ и присъствие в европейските междудържавни отношения.Към посочените по-горе обстоятелства от голямо значение се оказал и един друг процес,свързан с широкото разпространение на християнската религия у нас още след управлението на хан Крум.Без съмнение стимулирането на християнството се дължало както на съседството с православна Византия,така и на практиката от времето на Крум в България да се преселват големи маси от византийските военнопленници.Този процес(на християнизация)засегнал дори отделни членове на управляващата династия,какъвто бил случаят с първородния син на хан Омуртаг-Енравота(Боян)и на сестрата на хан Борис.По времето на Омуртаг и Маламир централната власт се опитвала чрез репресии да противодейства на християнизирането на българската общност,но явно тази политика не е дала очаквания резултат.Така,още към средата на 9-тото столетие,на лице били както вътрешни,така и външно-политически предпоставки за приобщаването на България към семейството на християнските държави.
Тази велика за времето си реформа била извършена от хан Борис,също последовател на знаменитата Крумова династия.Тя предизвикала широк отзвук в цяла християнска Европа,което,без съмнение,е една от причините за наличието на значително количество писмени източници,касаещи тази тематика.
През 852 г.хан Пресиан починал и българският престол бил зает от неговия син-Борис.Една част от нашите езиковеди свързва семантиката на това име със старобългарската дума "барс",означаваща тигър,а други-с думата "бьори",означаваща вълк.Новият владетел първоначално имал намерението да продължи настъпателната външна политика на своите предшественици,при това в момент,когато политическата обстановка в Европа значително се била усложнила.
В Плиска безпокойство предизвиквали неуредените териториални спорове с Византия.Земите между реките Струма и Места,приобщени към българската държава,прекъсвали сухоземната връзка между Константинопол и Солун,което не било в интерес на Византия.Неясноти имало и по българо-византийската граница в Югоизточна Тракия.Същевременно на североизток се издигала Великоморавската държава,която при княз Ростислав обхващала земите на днешните държави Чехия,Словения и Северна Унгария.Укрепването на тази славянска държава в Централна Европа не се покривало с амбициите на Немското кралство.Неговият владетел Людовиг Немски желаел да разпростре влиянието си върху великоморавските славяни,което накарало Ростислав Моравски да потърси външна помощ.Такава намерил в съседна България,която имала свои интереси по Средния Дунав.
Както свидетелстват изворите,през 853 г.българите вече били във война с Людовиг Немски,но тя се оказала неуспешна за тях.Немският крал привлякъл на своя страна хърватите и сърбите,което още повече затруднило антинемската позиция на хан Борис.Принуден от обстоятелствата,ханът отказал съюза с Ростислав и дал помощта си на немците.
В хода на тези събития българските войски нахлули в Сърбия,която наскоро създала своя държавна организация.Отношенията със сръбското жупанство били обтегнати още при бащата на хан Борис-хан Пресиан,който също провел несполучлив поход срещу сърбите.Целта и на двете военни експедиции била да се попречи на византийската дипломация да използва сърбите в угода на своята политика и против интересите на българската държава.
Българските войски били предвождани от първородния син на хана-Расате.Обединените сили на жупаните Мутимир,Строимир и Гойник изненадали Владимир в трудния терен на Рашките планини и го пленили заедно с 12 боили.
Предложението на хан Борис за мирно уреждане на конфликта било прието радушно от сръбските жупани,които нямали възможност дълго да продължат войната с България.Пленниците били върнати с богати подаръци,които хан Борис лично получил на българо-сръбската граница близо до Раса(дн.гр.Нови пазар).За около половин век отношенията със сърбите останали мирни,въпреки многократните опити на Византия да ги използва за целите на своята политика.
Някои сръбски учени отнасят похода на българите не по-рано от 870 г.,което не променя съществено конфигурацията на споменатите външно-политически отношения.
За преориентацията на външната политика имало и друга причина.Прекомерното засилване на Великоморавия не било в интерес на българската държава,която отдавна се стремяла да стане притегателен център за долнодунавските славяни.
Около средата на 9-ти век се изострят и взаимоотношенията между двете съперничещи си в християнския свят сили-Константинопол и Рим.Налаганият от Римската църква универсализъм в юрисдикцията и богослужението,изискващ използването само на латинския език,имал като своя алтернатива по-гъвкавото отношение на Константинополската патриаршия,която допускала създаването на по-местни църкви и употребата на национални езици.Последното безусловно допаднало на новопокръстените славяни в много по-голяма степен,отколкото неотстъпчивостта на папския Рим.По този повод,както и за да ограничи немското политическо влияние,княз Ростислав Моравски поискал от Византия проповедници на славянски език,вследствие на което била изпратена мисията на светите братя Константин-Кирил и Методий.
Преплитането на политическите интереси с религиозната конфронтация оформя двете основни противостящи си сили:Немското кралство,папския Рим и България срещу Великоморавия и Византия.
На фона на активната(и безуспешна)външна политика на страната през първите 10 години от управлението на хан Борис,някъде към началото на 60-те години на 9-ти век на запад станали известни намеренията на българския владетел да приеме християнското кръщение и да наложи християнската религия в своята страна.В западните извори,както и във византийските и местните,това решение на хана се обеснява със свръхестествена намеса.Така например в Бертинските и Фулденските анали се отбелязва,че самият Бог е подтикнал българския владетел към такова решение.В тази насока значително по-конкретни са някои византийски източници,макар че и в тях причините за покръстването на българите също се свързват с изключителния респект на хан Борис към християнския Бог.Известна е например версията,че владетелят бил силно впечатлен от една картина,изобразяваща библейския страшен съд и изографисана от един византийски пленник върху стена в новия хански дворец.Съвременните автори,по правило,подценяват тази информация,но все пак не бива да се забравя,че тук става въпрос за време с коренно различен ценностен фонд от съвременния,когато религиозните вярвания са определяли мирогледа на хората.Ако се върнем малко по-назад във времето-в годините на управлението на хан Омуртаг-не може да не прави впечатление надписът със спора на хана с византийските военнопленници по отношение силата на българските богове и на християнския Бог.Известно е,че Омуртаг убеждавал ромейските пленници да не обиждат българските богове с аргумента,че благодарение на тяхната сила и мощ българите "тъпчат" земята на ромеите.
Ако обаче до управлението на Пресиан България е доминирала военно в двубоите със съседите си,то хан Борис загубил всичките водени от него войни и в случая не бива да се отхвърля и хипотезата пораженията също да са повлияли на хана при решението за покръстването.С други думи-напълно вероятно е неуспешните войни да са били свързани с религиозните представи за силата на християнския Бог,подкрепящ противниците на България и най-вече Немското кралство и Византия.В рамките на този мисловен контекст бихме посочили още и споменаваните в източниците природни бедствия(чума,глад,земетресения),които сполетели България в навечерието на покръстването.По правило подобни явления също се обеснявали със свръхестествена намеса.Така че не бива да се изключва версията,тези природни стихии също да са повлияли върху съзнанието на българския владетел да потърси закрилата на християнския Бог,след като езическите божества били неспособни или не желаели да закрилят своите привърженици-българите.В този смисъл обянението с въздействието на въпросната библейска картина съвсем не е за подценяване.А "Отговорите на папа Николай 1-ви по допитванията на българите"също подчертават наличието на религиозни мотиви при решението на хан Борис да приеме християнското кръщение.
Разбира се,това решение имало и други причини,които излизали извън религиозния контекст.Трябва изрично да се отбележи,че християнството не било непознато изповедание за новите заселници в Мизия,Тракия и Македония.Още в 1-ви век от новата ера християнството прониква в Южна Тракия и Гърция,проповядвано от апостол Павел и неговите близки ученици.Мнозина от местните християни пострадали по време на гоненията,а през 4-ти век повечето от балканските градове вече имали изградена църковна организация.Славянската колонизация от 6-8-ми век и настаняването на прабългарите разстройва до голяма степен християнските общини,но продължителното общуване между пришълци и местни жители популяризира християнството сред първите.Териториалното разширение на българската държава в южна и югозападна посока става и за сметка на увеличаващото се християнско население,което преди това било подвластно на Византия.Империята не допускала друго изповедание,поради което принадлежността към християнството се смятало за основно изискване към поданиците на Василевса.Това карало плисковските ханове от т.нар."езически период" да гледат с подозрение на християните,които смятали за проводници на византийската политика.Водени от такива съображения,хановете Омуртаг и Маламир преследвали християнството,в което съзирали опасност за държавната независимост и културно-религиозната идентичност на своите поданици.
Ако мотиви от подобен характер все пак намирали основание в началния период от образуването на българската държава,то през втората половина на 9-ти век обстановката е вече твърде различна.Притисната от две силни християнски държави,България се оказала в изолация.Нито Византия,нито Немското кралство и още по-малко папският Рим могли да се доверяват на една езическа държава.С това обаче неудобствата от изповеданието на старата религия не се изчерпват.В културната дейност на обществата през Ранното средновековие в Европа християнството нямало алтернатива.Доколкото и каквато била културата на онази епоха,тя била християнска и чуждеенето от нея означавало развитие вън от културния контекст на времето.Това далновидният български държавник съзнавал много добре,въпреки съпротивата на боиладската аристокрация,останала вярна на отечествената си религия.
Съществува и друго важно обстоятелство.Ядрото на българската държавност-прабългарите и масата от населението-славяните,не могли да намерят общ език не само поради антропологични,културни и традиционни различия,но и поради религиозните различия.Религията на славяни и прабългари била твърде зависима от етническите особености на двете народностни групи и нито една от тях не могла да послужи като обединител в духовната сфера.Това било по възможностите на някоя трета,неутрална религия,каквато била изповядваното в по-голямата част на континента християнство.
Не бива да се пренебрегва и фактът,че от хан Крум насетне българските владетели се стремели към укрепване на своята власт по византийски образец,а това могло да стане само чрез идеологията на християнската монотеистична религия.Всичко това влизало в съображенията на княз Борис при решението му да въведе християнството като единствено и официално изповедание в България.Събитията от есента на 863 г.обаче наложили корекции в плановете му:вместо да приеме кръщението от немското духовенство,трябвало да приеме византийската духовна мисия,но това не променя същината на решението.
Както вече бе посочено през 863 г.на запад става известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение.Папата определя това събитие като извънредно важно за Западната църква и благославя съюза на хан Борис и Людовиг Немски.В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата.Ако България приемела кръщение от Западната църква,това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно-православната империя.Временното затишие на Източния фронт давало възможност на Византия да изтегли част от войските,с които да имитира нахлуване в България и начало на военни действия.По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад,а в страната бошувал глад.Хан Борис не бил в състояние да окаже съпротива.
Византийското нахлуване "по суша и море" нямало за цел да поднови военните действия заради старите териториални спорове между двете страни.Хан Борис бързо прозрял истинските намерения на византийското правителство.В потвърждение на това било предложението на Константинопол да покръсти изпратената за преговори българска делегация.Хан Борис трябвало да се съобрази със съотношението на силите и да приеме византийското предложение.
Българското пратеничество в Константинопол приело християнското кръщение и подписало известния "дълбок мир",който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници.Наскоро след това българските пратеници се завърнали в Плиска,придружени от един епископ,един специален пратеник на императора и множество духовници.Наред с това България получила земи в Албания до Адриатическото крайбрежие.В една "късна нощ",вероятно срещу Кръстовден,без шум и голяма тържественост ханският дом приема християнското кръщение.Според един византийски летописец "заедно с Борис били покръстени и много други между българите,които се отличавали по род,значение и богатство".Ханът на българите приел от задочния си кръстник-византийския император Михаил 3-ти-неговото име,изоставил стария си тюркски титул и приел славянския "княз",което може да се тълкува като свидетелство за символично скъсване с българската езическа традиция.
Малко след акта в княжеския дворец започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари.Най-често хората от едно селище,което приело християнската вяра,ставали кръстници на хора от друго селище.Ведно с това новопокръстените възприемали и нови,християнски имена.Започнал строеж на храмове и изграждане на църковна институция.
Споменатите събития вероятно протекли през късната есен на 863 г.и цялата 864 г.Това е логичният извод от изследването на изворите,които въпреки подробните описания,никъде не сочат точната дата на покръстването.
Несъмнено обаче сред българската общественост по-голяма популярност е придобила една друга дата-865 г.,която навремето бе наложена от именития български историк проф.Васил Златарски.Вече повече от 100 години в науката се води спор за точната дата на това преломно за българите събитие,което различните изследователи сочат между 863 и 867 г.По много съображения последната дата се приема като твърде късна.Най-много привърженици има годината 865-та,която се мотивира с известния надпис от Балши.По време на Първата световна война австрийски войници намират в албанското село Балши(в близост до гр.Берот)мраморна колона с отчасти запазен надпис,който гласи:"Борис,преименуван Михаил,с дадения нему от Бога народ в годината от сътворението на света(6374)-866 г."Логиката при разчитането на цитирания надпис кара Златарски да добави в липсващата част думите:"покръсти се от Бога владетелят на българите...".Основания за подобно тълкуване наистина има,но същият надпис в липсващата част може да съобщава и за някое важно културно-религиозно събитие,което не потвърждава хипотезата на Златарски.Колкото до транскрибирането на византийската година(6374)в съвременната календарна 866 г.трябва да се има предвид,че византийската година започва на 1 септември и трае до 31 август на следващата календарна година.Посочената 866 г.визира времето след 31 август на календарната 865 г.,т.е.тя е пак в обхвата на същата 865.Но главното основание да се настоява за 863/864 г.тук е обстоятелството,че точно датираното събитие на бунта срещу покръстването става през 865 г.-с други думи "след",а не "по време" на покръстването.
Промяната в религиозното изповедание на княз Борис се констатира и от неотдавна намерения печат с образа на княза с нимб около главата и вписан в него кръст,придружен от надпис на гръцки език на лицевата страна:"Господи,помагай на Михаил,архонта на България"и на обратната страна с лика на св.Богородица и думите:"Богородице,помагай на Михаил,архонта на България".
Актът на княз Борис направил дълбоко впечатление на боиладската аристокрация.Сред нея имало такива,които искрено почитали религията и обичаите на прадедите си и смятали за оскърбително приемането на чуждо изповедание.Други пък се опасявали,че с проникването на новата религия ще се отворят вратите пред византийското политическо влияние.За тях не било без значение и бъдещото изравняване между прабългарската и славянската аристокрация,което означавало загуба на установените привилегии.Всички се обединявали около становището,че князът им дал "лош закон"и трябва да бъде свален.Техни привърженици от 10-те комитета се събрали в столицата,но били изненадани от бързата реакция на княза.С помощта на верните си войски Борис разгромил бунтовниците и предал на смърт 52 от техните водачи заедно със семействата им,а обикновените хора били освободени.Суровата присъда целяла не само да потуши бунта,но и възможността да бъде повторен.Дълго време разправата с боиладските родове тревожела съвестта на княза,за което научаваме от въпросите му към папа Николай 1-ви,от когото очаквал оправдание за постъпката си.
Няма съмнение,че боиладите,които вдигнали меч срещу своя повелител,били далеч от прозорливостта му.Техните симпатии към старата религия и грижите за собствените им привилегии попречили да вникнат в идеята за обединението на българския народ и перспективата същият този народ да мери ръст с другите културни общности на своето време.Твърде любопитно е,че домашните извори мълчат за това събитие.Смятало се,че бунтът на боиладите унизява делото на християнизацията и поради това летописците го подхвърлят на пълна забрава.
Не много след Покръстването станало ясно колко малко бил подготвен занего българският народ.Византийските свещеници извършвали обредите и богослужението,служейки си с гръцки език,с което основните истини на новата религия оставали непонятни.Сред новопокръстените се създали условия за разпространение на рецица заблуди,суеверия и ереси.Тревогата от настъпилия религиозен хаос долавяме от едно писмо на княз Борис до патриарх Фотий,в което се поставят редица въпроси за устройството и бъдещето на Българската църква.Вероятно един от тях се отнасял до избора на архиепископ(или патриарх),който византийският патриарх деликатно отбягвал в отговора си.Нему се струвало твърде рано българите да се сдобият с църковна независимост и вместо това посъветвал княза как да управлява по каноните на християнската вяра.
При явното недоволство на боиладската аристокрация от разширяващото се византийско проникване в страната,единственият изход бил възможно по-бързото създаване на самостойна църква,пряко подчинена на българския владетел.Имало и друго неудобство.Десетилетия наред българският народ бил възпитаван в недоверие спрямо империята,а вече бил принуден да формира нравствените си ценности съгласно указанията на византийското духовенство.Още повече,че от гледище на покръстителите народът,приел кръщение от "ромеите-бащи",станал подопечен на самодържавния византийски василевс.В Константинопол не разбирали или не искали да разберат прагматичните намерения на българския княз,което го принудило да търси решение на църквния въпрос другаде.
На княз Борис били известни противоречията между Източната и Западната църква за влияние върху новопокръстените славянски народи и тъкмо това искал да използва в осъществяване на независимата си църковна политика.С тази цел при Людовиг Немски и папа Николай 1-ви били изпратени пратеници с молба за "книги със закони",които да уредят верския живот на довчерашните му езически поданици.Между изпратените 114 въпроса до папата фигурирал и основният-може ли българите да имат самостоятелен архиепископ или патриарх.
Неколкократно споменаваният документ "Отговорите на папа Николай 1-ви до допитванията на българите" е от изключително значение за ранната история на българския народ и държава.Поставените от княза въпроси,вероятно написани на гръцки език,а в Рим преведени на латински,засягали всички важни страни на обществния,културния и духовния живот.Уреждането на взаивоотношенията между хората,семейните връзки,обичаите,дисциплината във войската,поведението на княза,и точното изпълнение на християнските задължения представят ярка картина на българския бит и душевност от 8-9-ти век.Самите въпроси на княз Борис не са достигнали до нас,но от съхранените в по-късни преписи"Отговори"на папа Николай 1-ви узнаваме почти буквално зададените въпроси.Съставител на "Отговори"бил известният латински книжовник Анастасий Библиотекар.
Въпросникът на княз Борис бил представен от нарочна делегация,оглавена от княжеския сродник Петър и болярите Иван и Мартин,които пристигнали в Рим през лятото на 866 г.През ноември същата година пратениците се завъърнали с готовите отговори,придружени от папските легати формоза Портуенски и Павел Популонски,както и дяконът Мартин.
Размяната на пратеници не била формална.Последвала римска духовна мисия,която заела мястото на византийското духовенство и по аналогичен път започнала да извършва богослужения и да покръства народа.Латинските духовници обявили за недействителни гръцките обреди,а това внесло смут в съзнанието на новопокръстените българи,които гледали и на едните,и на другите проповедници като на християни,без да подозират техните различия.Малко по-късно под ръководството на епископ Ерменик пристигнали и немски духовници,но след като установили присъствието на римското духовенство,се завърнали обратно в страната си.
Княз Борис останал доволен от работата на енергичния епископ Формоза и предпожил на папата да го назначи за духовен глава на българската църква.В Рим обаче заподозрели Портуенския епископ в тайни споразумения с българите и отказали да удовлетворят молбата му.Вместо него били изпратени други двама духовници-Доменик и Гримуалд,които княз Борис отхвърлил и настоял за кандидатурата на дякон Мартин.Князът доловил намеренията на новия папа Адриан 2-ри,който искал да изпрати не изявена личност,а послушник на Западната църква.По тази причина българският владетел отклонил предложението за дякон Силвестър,който освен всичко друго притежавал твърде нисък ранг в църковната йерархия.
Неколкократното отхвърляне на предложените кандидати накарало княз Борис да заеме резервирана позиция спрямо папата.Стремежът му да създаде автономна църква очевидно не се понравило в Рим,което го насочило към Константинополската църква,надявайки се на повече отстъпки спрямо българските искания.
Междувременно във византийската столица станали важни промени.Чрез преврат през 867 г.бил свален и убит император Михаил 3-ти,наследен от близкия му сътрудник Василий 1-ви Македонец(867-886).Ведно с това бил сменен и патриарх Фотий с по-умерения и склонен към компромиси със Западната църква патриарх Игнатий(867-877).Новото правителство в Константинопол поискало да изглади противоречията с Рим,към което се стремял и папа Адриан 2-ри,усетил опасността от засилващите се арабски набези в Южна Италия.
На свикания в Константинопол Вселенски събор(869-870)между папските легати и представителите на източните патриарси било постигнато споразумение за изглаждане на конфликтите,когато внезапно възникнал българският църковен въпрос.
Идването на българските пратеници вероятно било уговорено с византийското правителство тъкмо в момента,когато приключили последните заседания на събора.На тъпжествена аудитория в императорския дворец на 4 март 870 г. представителите на плисковския княз неочаквано за папските легати поставили въпроса за юрисдикцията на Българската църква.На конкретния им въпрос-кому следва да се подчини в духовно отношение българският църковен глава,последвал контра въпрос-какво духовенство заварили българите при завоюването на страната.Както можело да се очаква,отговорът гласял,че духовенството било гръцко.Въпреки протестите,отусите на събора решили България да признае юрисдикцията на Константинополската църква-майка,която извършила и акта на Покръстването.Според един старобългарски паметник от 10-ти век за първ български архиепископ бил ръкоположен Йосиф,който определил за свое седалище град Плиска,а по-късно Велики Преслав.
Решението на Константинополския събор било удар по престижа на западния предстоятел.В продължение на около 10 години(до 880г.) папите нееднократно призовавали княз Борис да "върне" Българската църква в лоното на апостолическия престол.Княз Борис или не отговарял на умолителните или заплашителни писма,или се позовавал на волята на Вселенския събор.
С решението от 4 март 870 г.се поставяли основите на автономна българска архиепископия,която в бъдеще щяла да се оглавява от лице,избрано от българския епископат и получило одобрението на княза.Зависимостта от Константинополската патриаршия била по-скоро формална,тъй като българският архиепископ нямал право да освещава миро,но всичко друго бил свободен да решава сам.
В съгласие с каноните на източноправославните църкви,в България се изградили митрополии и епископии,започнал строеж на храмове и манастири.
Върху руините на Плиска и днес личат основите на голяма базилика с размери 99м дължина,30м ширина,които създават представата на величествен храм по подобие на римския "Св.Петър и Павел".Това кара изследователите да приемат,че същият бил построен по време на папската мисия между 867 и 870 г.
Свидетелство са и намерените в близост фрагменти от латински надписи.С изключение на този храм,останалите по всичко наподобявали източноправославните образци,към които България се присъединила веднага след обявяването на църковната автономия.
Борис не постигнал всичко,но постигнал много.В по-сетнешната практика новопокръстените славянски народи успели да извоюват самостойни църкви едва няколко века след приемането на християнското кръщение.На княз Борис това се отдало само шест години след Покръстването и очевидно трябва да се отбележи като успех на водената от него политика.Но още тогава както за княза,така и за всички причастни на делото на Българската църква било ясно,че страната се нуждае от собствена писменост и въвеждането на говоримия език в богослужебната практика-единственият надежден начин за създаването на национален клир и автокефална църква.
Косвена,но изключително важна последица от покръстването на българите,е въведената 25 години в страната славянобългарска писменост,чието главно предназначение било да обслужи нуждите на новоучредената църква от богослужебна литература.С това рязко се подобрили условията за собствено национално развитие на образованието и науката.
Християнството влиза в България със своя почти деветвековна традиция,с изградени нравствени ценности и утвърден светоглед,надвишаващ възможностите на коя да е езическа религиозно-нравствена система.Еднаквата за всички поданици монотеистична религия предпоставила по естествен начин сливането и консолидирането на българската народност,което от историческа гледна точка е събитие с огромни последици.
България бързо се приобщила към ценностите на християнската култура и в скоро време се превърнала в самостоятелно средище на културно и религиозно излъчване за други народи от славянската общност.Строежът на храмове и манастири покрива почти цялата територия на държавата.Оцелелите до наши дни руини на дворци и църкви говорят за високи достижения в архитектурата и за бързото приобщаване на българския народ към европейската християнска култура.
Важна последица от приемането на християнството е въвеждането на закони от нов тип,което говори за социалния ръст на българското общество.Примитивните и твърде бедни в тематично отношение Крумови закони не задоволявали потребностите на българите,устремени към най-високите достижения на своето време.Наскоро след многоплодната книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици по нареждане на княз Борис били преведени и пригодени към българските условия най-съществените устройствени закони от Византия,каквито били Номоканонът в неговата Фотиева редакция,законите на Сирийската династия(8-ми век)и Земеделският закон.С голяма популярност се ползвал Законът за съдене на хората,който легнал в основата на българското държавно законодателство през Средновековието.Като цяло той бил заемка от византийската Еклога(8-ми век),но адаптирана в наказателната си част към по-демократичните норми на социален живот в България.Член 1-ви от ЗСХ постановява:"Всяко село,където се извършват езически обреди или клетви,да се педава с всичките му имоти на Божия храм.А оня,който извършва тези обреди или клетви,да се продаде(в робство)заедно с имотите му,а сумата да се раздаде на бедните".Изричната повеля на този член говори за жизнеността на езичеството,което още много години ще господства в духовната атмосфера на българите.Член 4-ти третира въпросите наморала.При установено прелюбодействие жената се продава "през две земи в трета",а на мъжа се налага пост за 7 години и лишаване от право да посещава богослужебната литургия в храма.Следващият член се отнася за калугери-прелюбодейци,за които се постановява 15-годишен пост(на хляб и вода)и отрязване на носа.В този дух са и останалите членове на закона.
Сравнен с византийската Еклога,ЗСХ предвижда по-леки физически и членовредителни наказания.По-късно същият бил пренесен в Киевска Русия,но вече обогатен от 49 члена и влиза в състава на първото руско християнско законодателство.
След близо 36-годишно управление княз Борис доброволно предал властта на първородния си син Владимир-Расате(889-893)и се оттеглил в построения до р.Тича манастир "Св.Пантелеймон".Както може да се съди от източниците,решението на стария княз било продиктувано от намерението му да намери покой за накърнената си съвест и да види с очите си началните стъпки на Владимир,който трябвало да продължи делото на неговия живот.
Княз Борис Михаил починал на 2 май 907 г.,обгърнат още приживе от признателността на своя народ.За огромното му дело Българската православна църква го канонизирала за светец,чиято памет се чества на всеки 2 май.
В лицето на тази изключително противоречива личност се съчетават в равна мяра качествата на държавник,политик и общественик,какъвто Средновековна България нямала до тогава.
Любопитно е да се припомни,че княз Борис загубил всички водени от него войни,но спечелил не по-малко тежките битки на дипломацията.30-годишният мир дал на България възможност за градивен растеж в попрището на културата и я подготвил за бъдещите изпитания на тогавашното смутно време.